Криле
(на Кирил)

- Научи ме да летя! - каза и потърси с красивите си очи лицето ми. Извиваше глава нагоре, за да може да ме види - беше по-нисък от мен. И въпреки това не ме изпускаше от поглед. Вървеше до мен, спъваше се почти на всяка крачка… но сякаш това изобщо не го интересуваше.
- Научи ме…да летя! - подръпна ме за ръкава и изхлипа: „Научи ме …!” Изведнъж нещо тупна до мен. Обърнах се. Най-накрая беше паднал – лежеше проснат на земята.
- Що за идея да искаш да летиш? Какво ще кажеш... да се научиш първо как се върви?
Беше разранил лицето си. Прахта беше полепнала по кръвта стичаща се в едно от ъгълчетата на устните.
- Ела, ще ти помогна - казах и протегнах ръката си. Не я пое. Размаза лицето си, като прокара ръка, уж да се почисти. Изправи се и докато се усети се беше спънал още няколко пъти.

Продължихме.
…
Планината беше спокойна, но небето – не. Искаше да вали, но вятърът не му позволяваше. Пътят стана по стръмен. Малки камъчета се затъркаляха покрай нас. Хвана ме за ръката – страхуваше се да не падне.

Тогава ми хрумна нещо...
- Знаеш ли, всяко нещо си има цена. Като гледам времето мисля, че...
- Ти какво ще искаш в замяна? - прекъсна ме…
- Твоето търпение!
Гледах го, беше спокоен, но изражението му с нищо не ми показваше, че разбира за какво говоря. Не каза нищо. Просто продължи да върви до мен.А може би размишляваше през цялото време, защото изведнъж попита:
- За какво ти е моето търпение?
- За да те науча да летиш, ще ми е нужно … и твоето търпение. Да имам в повече, за всеки случай.
Усмихнах му се.
- Добре, съгласен съм! - и още повече се замисли.
…
Пътят пред нас ставаше все по–труден. На места храсталаците се губеха, а това правеше изкачването по – бавно и болезнено. Нямаше какво да сграбчим, за да се издърпаме нагоре. Вятърът беше изгладил скалите. Подготвил ги беше вероятно за снега, който на пролет щеше да се плъзне надолу, за да открие върха на планината.
- Изморих се. Хайде да спрем... за малко.
- Отказваш ли се? - попитах.
- Не!!! Просто се изморих. Защо трябва да се качваме толкова нависоко? От тук не може ли... да се опитам? А дали ще се получи? - рече и очите му светнаха от нетърпение.
Пусна ръката ми и за първи път от както бяхме тръгнали, се обърна и погледна назад. Гледката беше поразителна! Присви очи. Боляха го. Искаха да обхванат всичко наведнъж, а не можеха.
- Достатъчно високо е. Ти какво ще кажеш... ? - зададе въпрос, чийто отговор не го интересуваше.
Разпери ръце …и крака.
- А сега ? - приличаше на Х-казващ ”влизането и излизането забранено”.
- Сега…всичко е в твои ръце - рекох, усмихвайки се.

За миг го изгубих от поглед, но знаех къде се намира. Ехото ми каза. Затичах се надолу по планината. Намерих го стенещ. Плачеше и не ме чу, когато го попитах: “Добре ли си ?” Бавно, много бавно се опита да се изправи. Този път не беше само драскотина.
- Защо не ми каза, че няма да се получи? Защо не ми каза, че тук не е достатъчно високо? Защо??? - обвиняваше ме през сълзи.
Тогава… изведнъж разбра колко голяма щеше да бъде цената, която трябваше да плати за да се научи да…
- Искам си търпението обратно! - сега крещеше като побеснял.
Ти ме измами! Нали?! Ти това искаше да се случи...Искаше да се откажа! Искам си търпението – СЕГА!
Обърнах се и тръгнах обратно по пътя, по който бяхме дошли.
- Сега пък накъде тръгна?! - ме попита ехото.
- Вече не ти трябвам. Не се обърнах, нямаше нужда.
…
Минаха години. Много години… И тогава един ден го видях – вървеше бавно сякаш всичкото време на този свят беше негово. Той ме позна. Очите му бяха все така красиви, но вече не се повдигаше на пръсти, за да види моите.
- Искам да те питам нещо - рекох, загледана в лицето му – имаше изражение на човек видял небесата. Очите му очакваха въпроса ми. Ние с теб май бяхме забравили нещо, когато онзи ден искаше да те науча да летиш?
Направи гримаса, сякаш търсеше в спомените си нещо, което на времето му е убягвало. Но… не намери нищо… там.
- Крилете… – опитах се да подскажа аз, а на лицето му се изписа най-прекрасната усмивка.
- Ти говориш смешно! Криле!? Не виждаш ли... аз ходя?!

Беше се научил да лети ...


Мария Изевкова

Ти ли си го писала ? Ако е да - браво, имаш талант, много е добро.

Не, zeraful, не е от моите Авторката е Мария Изевкова. Радвам се, че си му обърнал внимание

На който и да е - красиво е, мерси че го сподели :>

натъжи ме

прекрасно е

Полет към Нищото и Всичкото

Песен като дланите ми, измръзнали, но толкова живи...
Чувам как през тишината ми разказваш приказки.... Трепет, Пълнота, Празнота.
Къде съм аз сред тези думи? Отново изгубена или отново намерена?
Шепот.... Сред това се ражда магията, и аз чувам едно замечтано камъче да ми говори с онзи глас, който е познат само на тишината...
Да, студено е, но има ли значение това щом някъде сред този студ аз се уча да летя?
Досега пълзях, бавно, почти се влачех. А виж ме сега – уча се да летя.
Няма значение, че е студено... Мога дори и слепешката да се хвърля от хълма. Не ме интересува дали ще падна. Преди това ще съм се докоснало до моментната свобода.
Дори със себе си бих прегърнала страха...
Мога и с него да летя, защото е част от мен....
Затворени очи, разперени криле, студ отвън, но отвътре извираща топлина...
Любов...
Толкова много ви обичам...
Там където намерих любовта си, се слях с вас и виждам красотата ви...
Знам, че и вие можете да я виждате. Само изпълнете себе си с чистота...
Извира, но няма да изригне. Аз съм го пуснала на свобода и то сега се учи как да бъде свободно....
Влюбена съм във вас истински и ви позволявам да правите с мен каквото пожелаете...
Хулете ме, плюйте ме... Всяка обида ще съживявам в себе си и ще се науча да летя с нея.
Хулители, убийци, осквернители – истински ви обичам макар вие да сте слепи за любовта...
Не си мислете, че страдам от несподелена любов... Думата страдание за любовта е неприсъща.
Любовта е хармония, а където я няма – няма и любов.
С любовта си аз разпръсквам себе си из вселената и дори нямам желание да събирам частите си...
Харесвам се... така... свободна, неопределена, слята със всичко...
Тази любов е отвъд Това и във Онова...
Докосвам ви с целувките си... изпълвам се с любов, защото иначе няма да мога да полетя.
Няма полет, без любов.
Защото тя дава криле. Готова да се отдаде, разпръсне и потъне... Все едно къде... В нищото...

Akashia

И двете са прекрасни ! Разчустваха ме

Раздвам се, че все още има хора интересуващи се от поезия
да тези на сайта на Akashia са добри, това на Мария Изевкова също

Your^mind^f ако пишеш моля те прати ми някое, адреса е на саита ми
а това тук е едно от моите произведения


Мъртъв

Мъртъв събудих се аз
в онзи мъртъв утринен час,
студено бе навън
студено бе в мен
мъртъв бе онзи ден
когато ти се отрече от мен.
Мъртви бяха сълзите
които ти проля,
мъртви като птиците
които други ловят,
мъртви чувства ти ми показваше
с мъртви жестове ми ги доказваше,
мъртвешки думи ти ми каза
в мъртвешката вечер
под мъртва луна.
Дали съм мъртъв сега
или просто сън е това ?
Не можах да разбера
защото бях мъртъв още преди смъртта,
след онази мъртва среща
толкова студена и мъртва, че чак бе гореща.
Мъртъв очите отворих
събуден от мъртво чувство неясно,
и изведнъж разбрах мъртъв бях,
защото целия живот мъртвешки живях.
С мъртви думи ти казвам никога да не ми простиш,
дори в смъртта ми над мен да не се смилиш.

Иван Иванов - някъде през 2005г

http://stih4e.hit.bg Бо(д)ли от П(р)оза

Наистина е интересно, стига човек да си направи труда да го прочете!