Пожелах си я още като я сложиха на витрината на книжарницата - единствена в бялата картонена кутия, толкова красива и пъстра, толкова самотна между топките, които сякаш надуто й обръщаха гръб.
Защо е самичка ма, мамо?... Само така ти се струва, защото е различна.
Колко години я пазя и винаги я слагам на елхата - някъде на скришно, на най-долните клонки, да не дразни внучетата - те обичат новите играчки. Тя няма език, но и до ден-днешен я чувам понякога - шепне с гласовете на моите най-близки. Те отдавна си заминаха от тоя свят, но аз знам, че витаят някъде наоколо. И къде другаде да отидат - щом като гласовете им са тук?
Когато идваше за някой ден да ни понагледа, баба Роза ме водеше в "Александър Невски". Главният вход кой знае от кои години бе заключен, та влизахме откъм южната страна. Прижумявах, стиснал ръката й, за да не виждам картината с обезглавения човек точно насреща ни, препъвах се по стъпалата, но не исках да отварям очи!... Защо бе, бабо, са му отрязали главата, за Дядо Коледа ли?... Съседът Витан кла кокошка на двора за Дядо Коледа. Така ни каза. После побърза да се поправи: Сега му викат Дядо Мраз!... Дядо Коледа беше най-добрият човек на света, дето носеше подаръци на всички деца, не можех да си представя, че иска да убиват животни. Какви ги приказваш - това е свети Йоан Предтеча, царство му небесно, той е сложил глава за правдата!... Мама и тате ми правеха къщички за Дядо Коледа - обожавах Дядо Коледа. Страхотни къщи от кутии за обувки - старовремски, с издадени стрехи и широки чардаци... Имах и мъничко бакелитено кученце, някога мартеничка, то пазеше в дворовете, за него се правеше специална кучешка къщурка. Вече и Мечо щеше да пази, но се разбрахме, че засега няма да му правим къщичка, нали си имаше войнишко одеяло!...
Татко доведе вкъщи кучето една късна вечер. Истинско куче - огромно, по-високо от мен, с голяма, умна като на мечок глава и - странно, не лаеше!... Беше уморено или болно куче, само въздишаше тежко, като човек. Майка каза, че няма с какво да го храним. А какво, да го оставя да умре ли? Не виждаш ли, че е остаряло и са му дали пътя!... Гадове мръсни!... Кучето получи войнишкото одеяло от антрето. Напъдили са го, остаряло е и са го изхвърлили, без да им мигне окото!... Кучето яде малко хляб, дадохме му и картофи - каквото имаше и за нас, пи вода в легена, после тежко въздъхна и се сви в ъгъла, до миндера в коридорчето... Тате, ама то е много хубаво куче! И прилича на мече!... - мечките са любимите ми животни. - А има ли си име? Сигурно си има, ама как да ни го каже? - ядосваше се татко. Аз проверих челото на кучето: - Ама ти гориш бе, мечо! А то надигна глава и сякаш се ослуша!... Ей, видяхте ли, казва се Мечо!... Мечо, Мечо!... Кучето близна ръката ми и пак оброни глава на одеялото....
Имах шейна - малко поовързана с тел, но купешка, с извити рогове и лъскави, тенекиени плазове, с облегалка. Тате измисли с едни стари презрамки и канап юзда за Мечо, впрягаше го в шейната и Мечо ме возеше!... Един ден се запиляхме в планината, татко теглеше шейничката. По едно време смигна: Почакайте ме малко тук! - и се вмъкна в най-гъстата гора. След малко се появи с една елха - толкова хубава, с тънки зелени бодлички, които миришеха на терпентин. Като наближихме къщата ни, слязох от шейната, да се повози и елхичката, завихме я с одеялцето и по малките улички забързахме за вкъщи.
- Хайде бе, скитници! Толкова се притесних!… Ах, каква прекрасна елха!
Майка бе напалила печката - с какво, бе?!... Намерих две щайги в мазето! И беше я намазала с боя за печки "Щъркел", та чак лъщеше! Беше направила захаросани ябълки и пуканки, и ошав, и питка - с колцата, с къщичка, с воловете и стадото, със слънце, месечина и звезди... Изправихме елхата на кръстачката - кажи-речи, стигна тавана! И започнахме украсата.
Винаги се почваха спорове кой да е на върха - стъкленото връхче, за което настояваше майка, или звездичката - алена, станиолена звезда, както държеше татко… Имахме и ангелче, уж хартиено, а сякаш посипано със захар - синичко, с румени бузки и бели крилца, бронзови шишарки, орехи, увити в станиол, едно фенерче, зелена къщурка, в чиито прозорчета все се мъчех да надникна, гирлянди от гланцова хартия и станиолени лентички!...
Майка отрупа елхичката с памук, сякаш по клонките й бе навалял сняг. Закачихме свещичките с тенекиените им свещничета-щипки.
Тогава ми подари камбанката - беше толкова пъстра, посипана сякаш и тя със захар, като ангелчето… И сякаш светеше!... А звъни ли? Звъни, но малцина могат да я чуят! Аз я чувам, нали, мамо?... Все се вслушвах в камбанката, напрягах се да доловя гласа й, но вместо това - тъкмо си наредих под елхата копривщенските къщи, запалихме свещичките и на вратата се позвъни. Нашите се спогледаха. Татко стана да види кой е. Чух в антрето припрени гласове. Мечо се понадигна тревожно от черджето и за пръв път го чух да ръмжи!... Нали беше празник, бяхме го пуснали при нас. Само да си взема палтото! - татко влезе в стаята, майка пребледняла хапеше устни. Не затваряй! - бутнаха вратата и на прага застанаха двама с балтони и нахлупени каскети. Оглеждаха стаята - нямахме кой знае какво - печката, старата желязна спалня, моето окъсяло креватче, етажерката с книгите и танцуващата маса. Да ти виждам ръцете!... - бръкна в издутия джоб на балтона си единият. Ама той нищо не е… Че кой казва, че е? Викаме го само да даде едни сведения и… Да не е умрел некой, бе, и свещи сте запалили!... - ухили се другият, мама бе запалила тънка свещица и върху погачата… Мечо се изправи иззад леглото и оголи зъби.
- Назад, че ти светих маслото! - изрева оня и посегна към джоба си. Татко се спусна да го спре, в суматохата събраха чергата, елхата се люшна и изведнъж видях, че снегът се запали, в миг лумна и цялото дръвче!... Мама извика, писнах и аз, тате се втурна към печката, грабна чайника и го лисна отгоре й, но пламъците се извисиха още по-нависоко, тогава той отвори бързешком прозореца…
И хвърли елхата навън.
Стори ми се, че елхичката сякаш полетя... Размаха огнените си клонки, мъчейки да се издигне високо, високо!... А камбанката биеше! Гласът й се носеше над покривите. Горяха гирляндите, пламтящите късчета памучен сняг се рееха на спирали, после тихо се стапяха - синкави, блуждаещи пламъчета…
Едва бе развиделило, слязохме с Мечо в двора. Нямаше жива душа, даже котките се бяха изпокрили. Пристъпих със свито сърце към обгорялата купчинка и я разрових с една клечица - мъртвата елха беше изпънала почерняло стебло, от златните шишарки нямаше и помен - шепа сиви въглени, сред които искряха крехки стъкълца. Всичко беше на пепел, ангелчето си бе отишло на небето, беше отвело и звездичката… Но камбанката! - камбанката си беше цяла и невредима, само шарките й се бяха стопили в огнения полет.
Отърках я в снега - чернилката се отми, камбанката си стана пак чистичка и красива - сребърно огледало, в което се оглеждахме и аз, и Мечо, и целият свят…
Свалих лявата ръкавичка и полека я пуснах в нея - да се стопли.

Автор: Николай Вълчинов из вестник "Сега"