Не вярвах в любовта...
Не и в тази, която изпитвах някога.
Не и в тази, която събира хората до края на дните им
и в безлунните нощи, и в неслънчевите дни,в болката и в радостта в полета и в падението.
Не и в тази, която те кара да желаеш цял живот да държиш ръцете на един човек,
да заспиваш до него всяка нощ, да го търсиш в цялото си отредено време на земята и дори да го намериш, той да не те обича по същия начин.
Тази любов, която те зарежда с желанието да го слушаш безкрайни часове,
да вярваш в него и да знаеш, че и двата ви живота взети заедно няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките му и нищо земно да не ви разделя.
Онази любов, която те кара да плачеш, когато го изпращаш с дъжда, която те закриля докато танцувате върху лунната светлина.
Онази любов, за която не трябват думи, а само вдъхновение...
И когато е така - светът е само за двама.
Тя е света...
Любовта ,за която се хвърляш в огъня, за която си готов на всичко.
Тази любов не е за хората - тя е изцяло магия...
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога. Ти вярваш в нея.
Аз - не.
А обичала ли си някога така ?
Така, че нищо да не може да спре полетът, към този когото обичаш? Обичала ли си с тази любов?
Кълняла ли си се с всички думи и във всичко?
Крещяла ли си от болка? Умирала ли си с мълчанието?
Молила ли си се на колене да те пощадят - теб и тази любов?
Аз обичах някога така!
И сега съм обречен да не мога да обичам...Никога пак
така...
Ала сега всичко е минало.
Не вярвам в тази любов!
А друга няма.....
