Уолтър Кларк е нормален банков чиновник. Историята, която ще се опитам да разкажа, е необикновена и не цели достоверност, а представяне на една от онези фантазии, започващи в съзнанието ни с "какво ако".

Беше слънчев майски ден в малкото градче Уилоуби, щата Тексас. В банката, където изпълнявах длъжността на касиер, нямаше много посетители, което обикновено бе добре дошло за мен. Виждате ли, аз обичам да чета. Обожавам това си занимание, изпълва ме с мечти и фантазии, прави ме съпричастен на всички участи, през които минават най-различни персонажи. Всъщност, ако трябва да съм откровен докрай с вас, обичам да чета и по-скучни неща - вестници, списания, дори и комикси. Тази ми страст, обаче, доведе и до една не дотам приятна особеност - след години отдавайки се на това прекрасно хоби, вече ми се налагаше да нося голям диоптър очила, без които всичко пред очите ми се размазва, колкото да се напрягам и опитвам. Напук на този недостатък, четенето не е преставало да ми доставя капка по-малко удоволствие.
Въпреки, че деня беше сравнително тих и спокоен, точно когато бях във вихъра на книгата, която четях, една дама ме прекъсна:
- Извинете, бихте ли ме обслужили?
"Точно сега ли!" помислих си аз, без дори да отместя поглед от книгата, продължавайки да чета настървено. Трябваше ми един миг, за да забравя за банката, госпожата и всичко около мен, потапяйки се отново в безкрайно интересната случка, която се развиваше там.
- Господине, моля Ви, нямам цял ден! - ядосано изрече клиентката и потропа нервно по гишето.
Разбира се, нямаше как да чета открито пред останалите, затова винаги държах книгата си върху коленете, които бързо можех да скрия под тезгяха в случай на опасност. Ето затова и ядосаната госпожа пред мен не знаеше причината, поради която се бавя, а само ядно мърмореше.
- Да, извинете. Какво ще желаете? - казах аз, все още мислейки за историята, която четох преди малко.
- Искам да изтегля 25 долара от сметката си, моля. Ето формулярите.
Взех документите в ръка и докато ги проверявах скришом прочетох още няколко реда. Взех малка пачка еднодоларови банкноти от съседното шкафче и започнах да ги броя. "Един, два, три, четири, пет..." стигнах до 10 и продължих в нова купчинка. Странно е, че казах купчинка, защото точно една купчина от слама беше укритието на героя от четивото в скута ми. "... Четиринайсет, петнайсет, шестнайсет... " продължавах да броя аз, но ума ми отново беше в книгата, а дори не разбрах как отново започнах да чета. Очите ми бързо прехвърляха дума след дума, очаквайки с нетърпение развитието на историята, когато от унеса ме извадиха собствените ми думи:
- Двадесет и пет. Заповядайте, госпожо.
Без да губя време отново съсредоточих поглед в страниците на романа, бързо намирайки реда, до който бях стигнал.
- Господине! - о, не отново! - Господине, липсва един долар.
- Моля? - дали щеше да избяга индианецът? Или щеше да намушка онзи каубой? Но какво ще стане, ако почнат да го преследват?
- Господине, моля Ви, обърнете ми внимание! Казах, че липсва един долар от сумата, която ми дадохте. Ето, вижте. - каза тя и раздели банкнотите.
- Да, разбира се. Извинявам се, госпожо. - отворих отново чекмеджето и извадих един долар оттам. - Случайно да сте чела Карл Май? Има един герой, Винету - много горд и смел човек. Той е индианец. А има и един друг, Олд Шетърхенд - той е немец по произход, но...
- Не, господине, не съм чела Карл Май и не се интересувам нито от индианци, нито от това какво става с тях. Довиждане!
- Да, разбира се. Посетете ни пак! - усмихнах се и махнах с ръка.
Забелязах, че вече почти е дошъл краят на работния ден. Дали някой щеше да забележи? Взех табелката с едър надпис "СЛЕДВАЩАТА КАСА, МОЛЯ" и я поставих на гишето ми. Отворих отново книгата и почнах да търся докъде бях стигнал. Пръста ми шареше по редовете, когато чух някой до мен да кашля.
- Наздраве! - опитах се да бъда учтив, но кашлянето само стана по-настоятелно.
Вдигнах глава от книгата и видях управителя на банката да стои до мен, гледайки ме точно така, както ме гледаше старата ми госпожа по английски език, когато ме видя с цигара в ръка зад училището. Няма нужда да ви казвам, че се почувствах доста неудобно от пронизващите му очи. Вероятно наказанието нямаше да е отново три пръчки бой на показ, но...
- Господин Кларк, може ли да ви видя в офиса ми? Сега.
Оставих книгата на тезгяха и закрачих след него. Представях си как по същия начин е крачел и онзи дребен конекрадец, когато са го ескортирали към местния съд. Всъщност, все още си мисля, че го бяха набедили, но не съм стигнал до тази част и любопитството ми ме гризе ужасно. Тъкмо когато тази мисъл премина през главата ми усетих подтик да се върна и да разбера какво ще се случи с цялата тази каша, която успяха да замесят сиуксите. Чух как вратата зад мен се трясна - точно навреме!
- Моля, седнете! - каза управителят на банката и посочи стола пред бюрото му. На табелката отпред се четеше "Артър Джоунс". Как ли би се почувствал сър Артър Конан Дойл, ако знаеше, че споделя първото име на такъв ограничен във въобръжението и стремежите си към приключения човек?
Настаних се удобно и зачаках. Господин Джоунс си даде още по-сериозен вид от този, в който го видях надвесен над мен само минута по-рано, навъси чело и каза:
- Господин Кларк, знаете ли защо Ви извиках тук?
- Нямам си представа дори, господин Джоунс.
- Извиках Ви, защото явно има някакъв проблем с работата, която извършвате за тази банка. Изглежда не успявате да обръщате необходимото внимание към клиентите на тази институция, от което страда реномето ни. Съгласен ли сте?
- Ами...
- Изглежда - прекъсна ме той, - че имате едно хоби, което Ви пречи да изпълнявате подобаващо задълженията си. Става дума за четенето, господин Кларк. Вие четете постоянно, без значение дали е по време на работа, или в обедна почивка.
- Съжалявам, но нямам избор. Нека обясня, моля Ви. Разбирате ли, у дома не ми позволяват да чета. Жена ми докато ме види с вестник в ръка и веднага ми го взима. След вечеря се опитвам да намеря някое списание, но тя ги крие! Стигнах дотам да чета етикетите по бутилките на масата и какво? Вече не ми дава дори кетчуп!
- Позволете ми да кажа, господин Кларк, но жена Ви е доста умен човек. Напълно подкрепям нейните действия. Помните ли онзи дъждовен ден, когато чествахме годишнината на банката? Опитвахте се да прочетете етикета от чадъра на г-жа Моули!
- Но аз просто исках да видя откъде е!
- Господин Кларк, предупреждавам Ви най-официално! Или се вземете в ръце и започнете да изпълнявате стриктно задълженията си, или ще се наслаждавате на хобито си у вас, докато четете обявите за работа! Сега се връщайте на мястото си и оставете тази книга настрани!
- Разбира се, господин Джоунс. Приятна вечер.
Просто не разбирах. Как може тези хора да не обичат четенето? Та това си е дарба от Бога!
Пристъпих към вратата на управителя, когато нещо ми хвана окото. Обърнах глава и какво да видя - лъскаво, цветно, прекрасно списание! Не бях виждал такова от седмици, а ето тук, на една ръка разстояние, съвсем спокойно се излежаваше едно! Без да се замисля дори, наведох се и почнах да разлиствам страниците му, като дете, което е купило първият си комикс, след като е събирало цял месец пари от закуски. Магията щеше да продължи дълго, ако не беше същият онзи прокашлящ се глас. Комиксът ми се изпари.
- Господин Кларк!
Излязох бързо навън и се върнах на работното си място. Явно вече нямаше как да чета книгата, която си бях донесъл, затова я оставих в най-долното чекмедже и се заех да преглеждам някаква документация. Времето се проточи бавно, но най-накрая работният ден свърши.

Прибрах се уморен у дома. Събух си обувките, оставих си сакото на закачалката и влязох в хола. Жена ми я нямаше, затова реших да открадна няколко минути. Погледа ми веднага попадна на масичката до двата фотьойла, където безгрижно лежеше един вестник. "Дано да е днешният" си казах наум и бързо закрачих натам. Взех го в ръце и се отпуснах в креслото. Както винаги, нищо особено не се случваше в малкото ни градче. В такива места за големи събития се считаха построяването на нова къща, кончината на някой човек, а най-голямото събитие беше годишният панаир. Тогава целият град спираше работа и всички се изсипваха на голямата поляна покрай града, където пътуващите търговци излагаха най-причудливите стоки, които сте виждали. С удоволствие бих разказал какви неща носеха те, но понеже това ще ни отдалечи твърде много от историята ми, ще го направя в някоя друга.
Тъкмо се бях зачел в това как един младеж купил вестника ни с парите на леля си, като решил да го прави по-голям и по-известен, когато дочух скърцането на дъските от стълбите.
- Уолтър, прибра ли се? - и това ако не беше кънтящият глас на любимата ми съпруга. - Уолтър? А, ето те къде си.
Точно тези думи "ето те къде си" явно имат някакво магическо действие, защото всеки път, когато ги чуя, това което чета моментално изчезва от ръцете ми. Този път не беше изключение и усетих как вестника бързо се измъкна от пръстите ми.
- Ела на масата, вечерята е готова.
- Да, скъпа.
След толкова години съвместен живот, вярвайте ми, не искате да се карате със съпругата си. Тя винаги е права. А ако не е права, то ви кара да се чувствате виновни за това - вина, която със сигурност ще си изкупите.
Няма да се впускам в подробности около вечерята. Беше вкусно, разбира се - жена ми беше прекрасен готвач, - но нищо особено не се случи. В разговора ни пропуснах да й кажа за срещата си с големият шеф днес, спестявайки си една доза ненужни караници с главна тематика "ще ни оставиш на улицата с това твое четене". Дори любимото ястие омръзва, когато го ядеш всеки ден, какво остава да ти мелят сол на главата.
- Нали не си забравил, че след вечеря сме поканени на гости у Джейни и съпругът й?
- Не! Разбира се, че не. Ей сега се обличам и тръгваме! - всъщност, съвсем бях забравил.
Жена ми тъкмо беше разтребила кухнята и се качи в спалнята, за да се преоблече. Аз, за щастие, още бях с дрехите си от работа и нямах нужда от други. Тук бляскава мисъл споходи ума ми, която вече ме беше спасявала неведнъж от скучните вечери с приятелите на жена ми. Почнах да пристъпвам тихо към креслото, на което допреди вечеря се бях отпуснал, повдигнах възглавницата му за сядане и видях лъч светлина - новата книжка със сборна модерна поезия, която си бях купил преди цял месец, а още не бях прочел цялата. Бързо я скрих във вътрешният джоб на сакото си и усмихнат самодоволно зачаках съпругата ми да слезе, докато чистех стъклата на очилата си. Вече готова, тъкмо щяхме да почнем да се обуваме, когато тя най-неочаквано каза:
- Скъпи, какво е това?
- Кое, мила? - опитах се да си придам възможно най-изненадан вид.
- Това, в джоба ти. - каза тя, отваряйки сакото ми и вадейки таз-вечершната ми библия оттам.
- О, това ли? Ами, не знам. Какво е това? - бях толкова жалък в опитите си да се измъкна.
- Виж ти, модерна поезия! Скъпи, ще ми почетеш ли малко? - не вярвах на ушите си, тя искаше да й чета!
- Ама наистина ли? На глас? Искаш да ти чета поезия на глас?
- Разбира се, скъпи! Хайде да седнем за минутка и да ми почетеш.
Не мисля, че съм обичал повече жена си за последните десет години, отколкото я обичах в точно този момент. Приседнах на близкия диван, сдържайки се едва от вдъхновение и прилив на енергия. Бях толкова развълнуван! Отворих наслука една страница и... какво беше това? Цялата страница беше надраскана на раета, тази до нея - също! Започнах трескаво да разгръщам страниците на сборника, но всички до една бяха надраскани! Нищо не се четеше!
- Кой би сторил такова нещо?! - попитах всякаш себе си, не вярвайки на очите си. - Кой може да го е направил?
- Кой си мислиш, Уолтър? - гордо отвърна собствената ми жена. - Даже трябва да ми благодариш! Зрял човек да ми чете такива... глупости!
- Това не са глупости, а много красиви поеми!
- Аз пък казвам, че са глупости. Също казвам, че са загуба на време!
Тук съпругата изтръгна книгата от треперещите ми ръце и започна бясно да къса страница след страница. Не можех да повярвам! Гледах втрещено това кощунствено деяние, което извършваше собствената ми половинка, човекът, който бе обещал да ме обича докато смъртта ни раздели!
- Защо, скъпа? Защо правиш така? - едвам промълвих.
- Защото съм омъжена за глупак! - изсъска тя и излезе навън.
Паднах обезсилен на колене. Почнах да взимам страница подир страница в ръцете си, без да имам идея какво да правя. Бях толкова безсилен пред това, което се случи. И ето ги пред мен - седят надраскани и изпокъсани - тези безценни творби, а аз не можех да направя нищо, освен да седя и да гледам безпомощно.

Вероятно съм припаднал, защото на следващата сутрин се събудих на същото място, където жена ми извърши това чудовищно престъпление. Погледнах часовника и видях, че ако не побързам ще закъснея за работа. Изтупах сакото и панталона си, взех приготвеният ми предната вечер обяд, обух обувките си и с бърза крачка се запътих към банката.
Този ден беше малко по-натоварен от обикновено, но това беше добре дошло за мен, щом вече не можех да чета докато работя. Клиентите идваха кажи-речи един след друг, с най-различни искания - теглене на пари, внасяне по сметка, прехвърляне от една към друга сметка, пращаме на пари за внучето, което се учи в големият град... В банковото дело всичко е еднообразно, но се случва постоянно. Неусетно дойде време за обяд, така че сложих табелката с указание, че гишето не работи, взех плика с храната и тъкмо щях да се запътя към стаичката за почивка на работниците, когато ме осени една блестяща идея - ами какво ако мога хем да обядвам, хем да чета, хем да не ме види господин Джоунс? Дали фантазията ми се е развълнувала от тази идея не знам, но ми отне не повече от 2 секунди за да се сетя къде е това перфектно място, на което щях да бъда необезпокояван през следващият час - трезорът на банката! Бързешком се запътих натам, взимайки един от днешните вестници по пътя, които стояха на масичка в нашата стая.
Ах, блаженство! Цяла минута се наслаждавах само на тишината, която ме заобграждаше. Пазачът на трезора беше мой много добър приятел, с когото често си гостувахме един на друг. Дори съпругите ни се разбираха, колкото и странно да ми се струваше това на моменти - особено моменти като вчерашният. Мисълта за него ме ядоса отново, затова отворих плика с обяда си, извадих единият от сандвичите, разгърнах книгата и се зачетох. Съвсем неусетно беше изминал половин час от обедната ми почивка, когато завърших две от главите на необикновеното четиво. Реших да продължа с останалото утре - така или иначе сейфът беше на мое разположение всеки ден - и се захванах с вестника. Не всеки ден се четеше толкова интересно заглавие, затова и ми направи огромно впечатление - "Учени изобретиха водородна бомба!". Разказваше се за някакво невероятно изобретение, което по някакъв начин разбива ядрото на атома, при което се отделяло огромно количество енергия. Представяйки си колко малък е един атом, аз съвсем не вярвах, че това нещо може да излъчи чак толкова много мощ, колкото пишеше във вестника. Че то си е нищо! Всъщност, ако събереш много атоми, дали няма да се получи наистина нещо по-мащабно?
Ето такива мисли се въртяха в главата ми, когато внезапно се чу оглушителен трясък, като че ли изригнаха десет вулкана наведнъж! Всичко около мен започна да се тресе със страшна сила, а аз загубих страницата, до която бях стигнал в книгата! Трусовете продължиха дълго, един след друг, а понякога по няколко заедно, боботейки над и около мен. Нямах представа колко време бе изминало, когато най-накрая свърши. Всичките ми неща бяха разхвърляни из трезора, очилата ми разместени по лицето, а аз се опитвах да се окопитя и изправя на крака. Олюлявайки се стигнах до вратата и натиснах. Всъщност, по-скоро се облегнах, защото все още не се бях съвзел съвсем, но така или иначе не се отвори. Тук вече наистина натиснах колкото мога с рамо и бавно почнах да отварям. Странното беше, че всякаш някой натискаше в обратна посока от другата страна на вратата. Напънах с всички сили (колкото ги имах) и успях да направя отвор достатъчно голям, за да мина. Опитах се да видя какво има навън, но едва сега осъзнах, че още не съм си оправил очилата.
Трябва да ви кажа, че самият Данте не е бил толкова изумен след като е пристъпил в Ада, колкото бях аз, когато излязох от онзи трезор. Пред мен се ширеше пустош. Не онази пустош, която има сред пустините, а тази, която бихте видели сред руините на един град, който е бил разрушен до основи. В случая - моя град. Тогава бях толкова потресен от гледката, че чак сега се сещам, че дори прах не се стелеше от порутените сгради. Всичко наоколо - хотели, блокове, къщи, магазини - всичко беше разрушено. Небето беше обсипано с облаци, които криеха ревностно слънцето. Тук-таме се чуваше някоя стена да падне с грохот, или греда да се счупи, понасяйки със себе си останалата къща, но... Заслушах се внимателно, опитвайки се да не обръщам внимание на всички останали звуци, напрягайки се докрай - нито плач, нито стон, нито зов. Наоколо нямаше жива душа, както се казва често в книгите. Целият град беше разрушен, освен гордо стоящият трезор, който все едно се подиграваше на всяка сграда, имала нещастието да бъде построена тук.
Започнах да се разхождам из пустинният град. Отломките лежаха навсякъде около мен, подсказвайки за своето минало съществуване - ето, въртящата се врата на градския хотел, със счупени стъкла и изкривена рамка; металната кутия закачена върху пощенската сграда, вече смачкана до безобразие; автобусната спирка; бакалията; железарският магазин; редакцията на вестника... Дълго вървях, познавайки сграда след сграда, повтаряйки си имена на служители и приятели, призовавайки ги безуспешно да излязат изпод развалините. Неусетно стигнах до собственият си дом - познах го по името си, изписано на пощенската кутия. Сега беше целият разрушен, без да е останал никакъв друг спомен от това, че съм живял тук в продължение на години. Историята ми с този дом беше разрушена. Домът ми беше разрушен.
- Хелън! - извиках сподавено, прилъгвайки разума си, че тя е още жива.
Уви, отзвукът от собственият ми глас отмина, а никой не отговори.
Сломен се затътрих обратно към центъра на вече бившия Уилоуби - мястото, където бях изкарал целият си живот; където бях правил бели с приятелите си; където срещнах първата си любов, а после и жена ми. Моят Уилоуби - моят живот - разрушен, сринат до основи. Стигнах до хранителния магазин и видях, че консервите са оцелели, макар и намачкани. "Поне няма да гладувам" си рекох аз, опитвайки се да си внуша някакво успокоение. Седнах на тезгяха, отворих една кутия с грах и се нахраних. Вероятно съм се скитал с часове, защото храната ми се услади изненадващо много. След като привърших с това отидох до хотела, намерих един оцелял като по чудо, но силно опърпан матрак, легнах на него и заспах.
Когато се събудих не знаех кое време е, защото небето продължаваше да е покрито със синкаво-зелени облаци. Разтърках очи, сложих си очилата и бавно навлязох в новата реалност, която ме обгръщаше. Бързо си спомних случката от предния ден и трескаво се огледах наоколо с надеждата, че нещо се е променило. Тъжната действителност покруси сърцето ми.
- Защо?! Защо аз?!
Тези банални въпроси не излизаха от главата ми. Кънтяха силно в нея и не ми даваха възможност да се концентрирам върху това, което ме заобграждаше. Почнах да тичам напосоки, крещейки от слабост и болка, че останах сам на този свят. Дори не знам как, но стигнах до някаква кола, която не бях видял преди. Вярно, изглеждаше малко счупена, но като цяло конструкцията й бе запазена. Влязох бързо в нея и благодарих гласно на Бог - ключовете бяха на таблото. Наместих се на шофьорската седалка, натиснах съединителя и завъртях ключа. Чух как стартера се мъчи да запали неуспешно. Опитах отново, но ефекта беше същият. Опитвах отново и отново, без да искам да осъзная печалната истина - колата никога нямаше да запали. Заридах тихо и излязох от нея. Вървях с наведена глава, а сълзите ми капеха по прашните улици. Спънах се в една греда и паднах върху секция с няколко рафта. Окопитих се, избърсах очите и очилата си, станах и срещу мен лежеше нещо, което прикова погледа ми - револвер. В момента разбирам точно толкова от оръжия, колкото и тогава, та не мога да кажа каква марка и модел беше оръжието, но нямаше и значение - видях спасението си. Не можех да реша дали бях радостен или тъжен от факта, че съм намерил изход от това ужасно място; това гробище, завещание на апокалипсисът, който се беше случил. Взех револверът в ръце, както майка взима отрочето си. Уверих се, че е зареден и седнах на една развалина.
- Ако не беше самотата - си казах тъжно аз, - ако имаше някой друг. Ако просто имаше... какво да се прави! Но не би...
Погледнах избавителя от мъките ми с огорчение и го насочих към челото си.
- Надявам се, че това ще ми бъде простено. Предвид обстоятелствата, трябва да ми бъде простено. Сигурен съм, че ще ми бъде простено.
Усетих как пръста ми започна да натиска спусъка. За последно се огледах наоколо, преди да извърша този грях, за който Аристотел е отредил седмият кръг от Ада. Погледът ми се спираше върху познати останки и знаци, видях и онзи проклет трезор, все още пъчейки се гордо, правейки контраста още по-ужасен. Извърнах поглед от него, затворих очи... и сепнато ги отворих отново.
"Библиот" пишеше на един счупен орнамент, който бе паднал на десетина метра вдясно от мен. Дори думи не успяха да стигнат до мозъка ми, които да опишат чувството на благодат, което изпитах в онзи момент. Та това беше градската библиотека! Захвърлих револвера и се затичах натам колкото ми държаха краката. Стигнах стълбите на порутеното сдание и целунах благия надпис. Почнах да се изкачвам по стълбите, а около мен имаше стотици разхвърляни книги. Въодушевен взех една в ръце и прочетох "Сборни произведения на Джордж Бърнард Шоу", покатерих още няколко стъпала, вдигнах друга книга - "Великите чудеса на света". Не съм бил толкова развълнуван откакто за първи път в ръцете ми попадна "Том Сойер" на Марк Твен, когато бях на не повече от 8 години. Започнах да се изкачвам все по-бързо, подминавайки купчинки с книги, наименовайки ги в еуфорията си - "вие ще сте януари, вие ще сте февруари, а вие - март; първата година, втората година...". Тичах и се радвах наоколо. Това беше моята награда за всичките тези години, през които ми пречеха да се отдам на любимото ми занимание. Тук жена ми не можеше грубо да измъкне книгата от ръцете ми, нито шефът можеше да ме заплаши с уволнение. Бях господар сам на себе си и тази съкровищница беше само моя! Всички книги, които някога съм искал - Шекспир, Гьоте, Толстой! Всички книги, от които някога ще имам нужда!
Бавно се успокоих от екстаза, който ме беше обзел и седнах на стълбите. Погледнах падналият пред мен часовник, който преди се кипреше над входа на библиотеката. "Всичко е толкова хубаво", помислих си аз. "А най-хубавото е, че имам време. Време, време, време! Най-накрая време!". В ръцете си вече държах една купчина книги, които бях награбил в обзелият ме ентусиазъм. Понечих да ги оставя на стъпалото до мен, но те се разпиляха надолу. Наведох се за да грабна най-близката и преди да усетя дори какво става, чух как нещо издрънча. Ужасът ме беше обзел още преди да осъзная какво се е случило. Чух крехкият трясък от падането на очилата ми върху мраморните плочки, следван от един друг звук, който и до днес ме стряска. Опитах се да фокусирам около мен, но неуспехът ме следваше неотлъчно. С опипване намерих очилата и ги вдигнах. По навик се опитах да ги избърша, но това, от което се страхувах, беше реалност - стъклата бяха счупени. Не можех да повярвам. Всичко, за което някога съм мечтал, се срути с безмилостна скорост.
- Не е честно! Въобще не е честно! Сега... имах време! Имах време!
Свлякох се на земята и заридах неутешимо...

По история на Lynn Venable, филмиран в "Зоната на Здрача", еп. 8

Ирония