НА ПРОЩАВАНЕ


Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе",
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

Христо Ботев


http://liternet.bg/publish5/hbotev/poezia/na_proshtavane.htm

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА


Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Иван Вазов

http://liternet.bg/publish/vazov/lirika/gu...pylchencite.htm

Ангелинка - Елин Пелин

Леля Станка имаше някаква далечна роднина, гражданка, която живееше в София, дето имаше собствена къща и получаваше пенсия за не знам какви заслуги на покойния й мъж. Тя се казваше леля Дъмша. Нямаше ден, през който леля Станка да не помене най-малко три пъти за тая своя роднина. Нямаше срещнат човек, пред когото да пропусне да не каже нещо за нея. И как тя произнасяше името й! Каква щастлива усмивка озаряваше нейното червено лице, когато произнесеше думите: наша Дъмша или леля ви Дъмша! С каква сърдечна радост пееше и играеше безконечния поток от думи и похвали, на които леля Станка не знаеше мярка! И ако случайно понякога тя млъкваше, да се прокашля, да си вземе дъха или да свърши нещо на бърза ръка, то в очите й се виждаше как мислите й продължават се още да се усмихват на нейния светъл идеал.

Леля Дъмша! Това беше великата гордост на леля Станка.

Ние дечурлигата никога не бяхме виждали леля Дъмша. Тя съществуваше в нашето детско въображение като далечна, всемогъща и непостижима вълшебница, която живее някъде си в някакъв приказен град и държи сметка за всички наши добри и лоши постъпки. Нейният образ ни се представяше прекрасен и усмихнат, обкръжен от светъл ореол. Нашите наивни мечти я търсеха в оня лазурен небесен мир, дето поставяхме дядо господ и скърбящата негова майка - пречистата света Богородица.
Кого тя повече обича? Това беше един от най-честите детски спорове, които свършваха понякога дори и с бой. Леля Дъмша! Това беше най-силното оръжие на леля Станка против нашите сръдни и немирства. Достатъчно бе само да каже:" Мълчете, че ще пиша на леля ви Дъмша!" И ние ставахме кротки и тихи, и нашите добродетели се тълпяха под светото знаме на тая незрима леля Дъмша като смирено стадо агнета.
На същото небе, върху което на своя слънчев трон седеше леля Дъмша, живееше още едно създание, кротко и добро, русокосо като звездица. Това беше мъничката Ангелинка, детето на леля Дъмша. Нейното име се споменаваше винаги редом с името на леля Дъмша и будеше в нашите сърца затаена завист.

Аз бях тогава на дванадесет години. Моята служба у лелини беше да паса овцете и всяка събота, възседнал на магарето, да нося храна на говедарите в планината, дето преспивах по две нощи, две чудни планински нощи под самите звезди. Легнал край тлеещия огън в малката колиба, аз слушах вълшебните приказки на пастирите, гледах как по техните изпечени лица играе отражението на пламъка и заспивах магьосан като в скутите на някоя горска самодива. Вън цареше върховно планинско мълчание и аз чувах смо лекия шум на самодивските хора, сънното проскимтяване на кучето, тайнствените гласове на нощните птици,сладкото преживяне на говедата и тежката въздишка на някоя крава. През малкото открито прозорче на покрива над мене бдеха кротко от синия небесен купол белите звезди. През тия нощи, изпълнени с видения и страх, аз не мислех за никого в света освен за Ангелинка. Нейното име ми навяваше хиляди невинни и щастливи мисли. Представлявах си я мъничка, хвърчаща, прилична на някакво бяло врабче, с лице, сияещо и усмихнато като на ангелчетата, изписани в черковата. Аз бях нейният юначен покровител,мислено я съпровождах по света и я пазех от всичко зло. Убивах огнения змей, който искаше да я открадне. Търсех я в тайнствените подземни царства и я спасявах върху крилете на орел, когото свалях от облаците само с погледа си. Развързвах страшни магии, които я бяха преобразили в златна пчела, и завладявах незнайни земи, дето царувах заедно с нея.

И колко, колко желаех аз да видя с очите си царицата на моята фантазия, с която неотлъчно живеех.

Един понеделник, като се връщах от планината, на портата ме срещна леля Станка, загубена от щастие.

- На, чети! Писмо от леля ти Дъмша.

Като погледнах леля Станка, стори ми се, че се смее радостно всичко по нея: и лицето й и кривнатата й напухана с брашно пребрадка, и дрехите й, и обиците й, и възпретнатите й ръкави, и тестените й до лакти ръце.

Наоколо се натрупаха дечурлигата и аз, подпрян на шията на магарето, засричах премалял от вълнение, щастливото писмо на леля Дъмша, написано с детски почерк, без главни букви и без знаци, просто и наивно поздравление: "Съобщавам ти, мила сестрице Станке, че на Възнесение ще дойдем да се поклоним и да поднесем дар на вашата черква. Тогава е храмовият празник и аз съм обрекла пред бога да доведа дъщеря си." На края имаше много здраве на всички поименно освен на мене.

- Видите ли, видите ли! - възклицаваше трогната до сълзи леля Станка и ме караше да повторя и потретя писмото.

Радваха се всички, но не и аз, аз, чуждият в тая къща. Усещах как в моето сирашко сърце се събраха всички нещастни сълзи и тръгнаха към очите ми. Отведох магарето в обора и скрит от щастливите на земята, прегърнах братски главата му и пролях пред него изблика на всичkата си непоносима горчивина.

Почувствувах се триж по-нещастен, като си помислих, че на Възнесение ще бъда не дома, а на планината и нямаше да мога да видя ни леля Дъмша, нн Ангелинка.

Леля Станка се хвана на работа с трескава бързина. В два деня цялата къща се преобрази. Стените бяха белосани, дворът и пътят пред него поляни и пометени, като че идеше не леля Дъмша, а самият дядо владика. Но аз се не радвах, аз гледах с тъга на всичко.

Когато в събота, пред Възнесение, се качих на магарето и тръгнах към планината, изпращан от леля Станка, не можах да скрия горестта си и още на портата заплаках като момиче, с безпомощни сълзи.

Добрата леля Станка, която ме обичаше и гледаше като съща майка, остана зачудена.

- Ами защо плачеш, лели? У-у, гледай сега, бива ли тъй! Цял мъж да плаче. Какво ще каже леля ти Дъмша, като те види.

При тия думи на леля Станка мъжът, когото тя утешаваше с такъв нежен укор, се разплака повече. Той се захлупи върху гривата на магарето и едвам можа да каже от хълцания:

- Аз отивам в планината и няма да видя леля Дъмша.

- У, ти да не останеш там, лели. Забравих да ти кажа. Утре рано да си дойдеш.

Тя ме помилва с коравата си ръка, прекръсти ме и ме изпрати. Аз смуших магарето и хвръкнах, успокоен и пълен с надежди. Когато се обърнах, аз видях леля Станка, че тича след мене и със страшни ръкомахания вика, колкото може:

- Па да не останеш там, ами да си дойдеш, чу ли!

Рано сутринта на Възнесение аз се спущах бързо по стръмния планински път към село. Мислех за леля Дъмша и за Ангелинка и душата ми се вълнуваше. Аз бързах, пеех и дразнех с вика си птиците, които се пробуждаха н скачаха из клоните. Слизах по полянките и берех още росната иглика, която се жълтееше навред из храсталака. Набрах цял сноп от нея н го носех пред себе си, прегърнат с две ръце като дете.

Когато слязох долу, прегазих реката и стъпих в ливадите, посрещна ме набожният утринен звън на камбаната и ме придружи чак до село.

Когато стигнах дома и отседнах магарето, от вълнение нямах сили да вляза в къщи. Краката и ръцете ми трепереха, а лицето ми трябва да е било по-бледо от игликата, която носех.

Най-после тръгнах боязливо, застанах на прага и надникнах. Сред къщи на едно триножно столче седеше като на трон леля Дъмша - гордостта на добрата леля Станка и нашия свещен идеал. На главата й стоеше смачкана черна шапка, украсена с две избелели рози, до които стърчаха две черни проскубани страусови пера и трепереха почти до тавана. С тия пера цялата леля Дъмша приличаше на голяма черна пеперуда, която бе разперила пипалата си и чакаше нещо. Върху плещите й висеше малко червено шалче. Лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи. Тя говореше гръмко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера. Тя ме погледна приветливо и в нейния кротък кравешки поглед имаше толкова обич, простодушие и доброта, че аз, непобутнат от никого, пристъпих сам и целунах жилестата й ръка смирено и страхопочитателно.

Около леля Дъмша стояха дечурлигата, прехласнати в съзерцание, а до коленете й седеше леля Станка, умилена до сълзи, като пред някоя чудотворна икона.

Докато да се опомня, от стаята излезе и застана в тъмната къща като слънчево петно, което падна от зирките на тавана, едно същество, каквото моето въображение не знаеше дотогава. Това беше Ангелинка. Тя беше по-малка от мен, цяла облечена в бяло, отрупана със сини и червени панделки, с малка златна коса, пусната свободно по плещите, също превързана с панделки. В нея нямаше нищо земно. Тя надминаваше сънищата ми. Усетих се слаб и недостоен, но сърцето ми се изпълни с радост, както цветната чашка се пълни с лъчи. Аз носех прегърнат до гьрдите си големия сноп иглика. Тя почна да пада на стръкчета от треперещите ми ръце.

Ангелика седна на едно столче до майка си. Панделките по нея затрепераха и зашумяха, и на мен се стори, че в къщи влязоха и заиграха хиляди полски пеперуди. Веднага тя се обърна и големите й сини очи се спряха удивени към мене. Тя отвори устата си и каза с чуден глас, като че изпя песен:

- Колко цветя! Колко цветя!

Тогава аз пристъпих треперещ, примрял от срам и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика. Тя се посипа и попада по крачката й. Ангелинка я прие с благодарствен и радостен вик.

Леля Станка и леля Дъмша се засмяха и казаха нещо одобрително, но аз нищо не чух. Не можах да стоя повече от срам. Повърнах се и избягах при овцете.

На другия ден леля Дъмша и Ангелинка заминаха, без да мога да ги видя още веднъж.

Но дълго време след това, когато и да вървях, свирейки с цафарата си подир моето кротко стадо, в гърдите ми под скъсаната овчарска абица биеше едно мъничко сърце, безкрайно влюбено.

И до днес още, когато си спомня за тая мъничка Ангелинка, не мога да разбера истина ли беше това, или сън.


http://angelinca.hit.bg/

ЕДНА БЪЛГАРКА - Иван Вазов

След обяд на 20 май 1876 г., ден, в който Ботевата чета беше разбита при "Волът" във Врачанския балкан и сам Ботев падна пронизан от куршума на черкезката потеря, командувана от свирепия черкезки първенец Джамбалазът, на левия бряг на Искър, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки. Те чакаха ред да преминат реката с ладията. Повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха. Сноването на шумни потери от два дена насам оттатък Враца не се косваше до тях и те продължаваха да си ходят пак по кърските работи. Истина, че тука бяха само жени: мъжете не смееха да излазят. Макар че театърът на битките между четата и потерите беше сравнително далеко от Лютиброд, но мълвата беше донесла и тука безпокойствия и турила нащрек мъжкото население. Същия тоя ден няколко турски войника дойдоха в селото, за да извардват подозрителни лица; при брега, дето работеше ладията, пак няколко войника наглеждаха кого отнася и донася тя. На тоя час ладията беше на оня бряг и селянките чакаха нетърпеливо да се повърне, за да ги вземе. Най-после тя се повърна. Ладиярят — лютибродчанин, главен от селото за тая работа — опря греблото в реката, за да укрепи ладията о брега, и извика към жените:
— Хайде мари, по-скоро!
В същия миг зададоха се из пътя откъм Челопек две конни заптиета. Те бързо слезнаха и разтикаха жените, които се готвеха да нахълтат в ладията. Едното заптие, стар и дебел турчин, плесна с бича си и ги изпсува.
— Назад, свини гявурски! Бягайте!
Жените се отстраниха, за да чакат пак.
— Бягайте оттука, хънзъри! — извика другото заптие и се спусна да ги бие с камшика си. Жените с писък се разбяраха нататък.
В това време ладиарят вкарваше конете в ладията. Влязоха и заптиетата, па дебелият, като се обърна към ладиаря, каза му гневно:
— Никоя кучка вече да не приемаш. Махайте се! — и той им махна свирепо.
Подир това жените, посърнали, хванаха да се връщат назад покрай нивята.
— Аго, чекай, чекай, молим те! — извика една селянка, която тичешката идеше откъм Челопек.
Заптиетата я изгледаха.
— Какво искаш, мари? — попита дебелият по български.
Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста — мъжка на вид. На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже.
— Дай да минем, аго! Пусни ме! Бог да ти даде здраве, на тебе и на децата!
— Ти ли си, Илийце! Ах, гиди гявурко! . . . — Той я позна, понеже беше му готвила баница в Челопек.
— Аз съм, хаджи Хасан ага. Пусни ме за това дете.
— Къде носиш тоя червей?
— Унучето ми, хаджи. Майка му е умряла, то болно е . . . отивам на манастира.
— Какво ще чиниш там?
— Да му четем, хаджи, за здраве — говореше умолително селянката с голяма тревога в погледа.
Хаджи Хасан ага и другарят му се наместиха в ладията. Ладиарят взе лопатата.
— Аго, за Бога, направи това добро, помисли, че и ти имаш деца! . . . Ще се помолим и за тебе!
Турчинът помисли, па каза презрително:
— Хай влазяй, магарице!
Селянката чевръсто скочи в ладията и седна до ладиаря. Той обърна ладията и тя заплува по мътния Искър, сега придошъл голям от дъждовете и къдравосребрен от вечерните лучи на слънцето, което през облаци отиваше да се закрие зад канарите на бърдото.




II



Бедната челопеченка действително бързаше да стигне по-скоро на манастира. На гърдите й стоеше полуживо двегодишното и унуче, сираче, болно от две недели насам. От две недели то се топеше и ставаше все по-зле; не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски: не помогна нищо. Остана й най-после надеждата на света Богородица. "Да му се чете на детето в манастира, да му се чете!" Тъй й казваха и селянките. Когато го видя следобед, тя се уплаши: то приличаше на мъртво. По-скоро! Дано света Богородичка даде помощ... При всичко, че лошо време беше сега, тя тръгна днес за черепишкия манастир "Просвета Богородица". Но когато минуваше из церовата гора, та да слезе към Искъра, из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи, с ширити по гърдите и с пушка; лицето му беше измахнато и бледно.
"Бабо, хляб! Умирам от глад!" — каза той, като и препречи пътя. Тя веднага се сети: "От ония е, дето ги гонят сега!... Боже господи!" — пошушна си Илийца уплашена. Тя потърси в торбата и видя, че е забравила да вземе хляб: само сухи корички, останали на дъното. Даде му ги. "Бабо, в това село може ли да се скрия?" Как ще се скрие в Челопек! Там е огън сега — ще го предадат на турците. Па и с тия дрехи! "Не може, синко, не може" — каза му тя, гледайки милостиво измъченото му лице, по което сега се изобрази отчаяние. Тя помисли малко, па каза: "Скрий се, синко, сега в гората, може да те види някой. Тая нощ, чакай ме, навъртай се, тука пак да те намеря. И хляб ще ти донеса, и някоя друга дреха... с тия не бива. Ние сме христиени." Изпитото лице на момъка светна от надежда. "Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря!". — И тя го видя как той се изгуби в гората, като куцаше. Очите и се наляха съссълзи. Тя се спусна тичешката надолу. Тя си мислеше: "Да направя това добро... Клетнику! Какъв беше!... Беки и бог се умилостиви и поживи детето. Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира, божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става."
Тя реши всичко да обади на игумена, старец милостив и добър българин, да вземе хляб и селски дрехи и щом чете на болното, веднага да тръгне насам, та още по мрак да найде бежанеца.
И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота.



III



Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир. Клисурата на Искъра мълчеше плахо под тъмното небе; реката монотонно и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух тътен в завоя между високо надвесени скали. Насреща се тъмнееха канаристите стени "Бабините плазове"; те стояха мрачни и намусени със своите невидими сега черни дупки и самостойни обелиски, със задрямалите орли на върховете им. Спеше и манастирът, глух и пустинен.
Ненадейно манастирската вратня се похлопа.
Кучетата лавнаха. Хлопането се повтори дваж, триж.
Излезе на двора един ратай; в същия миг и един калугер излезе из килията си по потури, без калимявка.
— Иване, кой тропа бе? — каза калугерът безпокойно, като стоеше до одровия пармаклък, дето се чернееха прострени дрехи.
Блъсканията следваха.
— Някои от "ония" трябва да бъдат? Какво ще се прави сега? Не пущам! Няма и игумена сега... Чакай, питай по-на-пред!
— Кой е там? — попита високо ратаят и се ослуша. После каза: —Жена гаче вика.
— Каква жена те е намерила по тоя час? Ония са или турци... Турци трябва да са... Тая нощ ще ни изколят... Те идат тук да дирят... Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари.. . Господи, помилуй!
Гласът пак се чу отвън.
— Жена вика — повтори ратаят. — Коя си ти?
— Стрина ти Илийца, Иване, от Челопек, отвори... Ох! Жив да си, отвори!
— Сама ли си? — попита ратаят.
— Самичка, с унучето, Иване.
— Виж да не е измама! — обърна се отец Евтимий към ратая.
Иван, поободрен, приближи до портата и погледна през пролуката. Като се увери и калугерът, доколкото позволяваше това мрачината, че вън е жена и че е сама, той поръча Ивану да отключи. Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи.
— Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука, Илийце? — попита направо калугерът.
— Унучето болно, зле е... Дека е дядо игумен?
— В Берковица е. Защо ти е?
— Да му почете... Ами сега?... Почети му ти.
— И посред нощ?... Какво ще му правя аз, ако е болно? — бърбореше сърдито калугерът.
— Ти няма нищо да направиш, но господ може всичко.
— Сега иди спи, утре...
Но селянката молеше, настояваше упорито. До утре кой знае какво ще стане. Детето е зле, болест не чака. Само господ може да помогне. Тя ще си плати, каквото прилича.
— Луда си ти, караш ни да отваряме манастира посред нощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат турците, да изпати манастирът!
Като бъбреше тъй, той влезе в килията си и след две минути излезе с расото, но обут на босо, гологлав.
— Върви!
Тя го последва в черквата. Тоя запали вощеница, метна епитрахила и взе молитвената книга.
— Дай тук болното!
Илийца приближи детето до светлината. Лицето беше жълто като восък.
— Та то е умряло! — забележи калугерът. Очиците, силно потънали навътре, се поотвориха, като да опровергаят тия думи, и светнаха като звездици от отражението на свещта.
Калугерът дигна епитрахила над главата му, нетърпеливо изчете молитвата за здраве, прекръсти болното дете, па закри книгата. Селянката му целуна ръка, като остави в нея два гроша.
— Ако му е писано да оживее, ще оживее, ... Сега иди спи на чардака. — И калугерът тръгна със свещта да излезе.
— Чакай, дядо Евтиме... — каза селянката с нерешителен вид.
Той се извърна.
— Какво има още?
Тя понижи глас и продума:
— Има едно нещо да ти обадя... Нали сме христиени...
Калугерът се разсърди.
— Какво ще обаждаш и какви христиени? Хай върви да спиш, да не свети свещ, че може да видят отгоре някои и да ни дойдат на гости...
Под "някои" калугерът разбираше "бунтовници", и селянката разбра тъй. Лицето и се угрижи и гласът и затрепера:
— Не се плаши, няма никой да дойде... —И тя доби още по-тайнствен вид:
Като идех от село, там; в нашата гора...
Страх и гняв се изобразиха по лицето на намръщения монах. Той разбра, че тая жена иска да му говори нещо опасно, и извика:
— Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Каквото знаеш, за себе си го знай. Или си дошла тук да запалиш манастира?
Селянката щеше да каже нещо, но думата се задъни в гърлото и при тоя отговор; тя тръгна безнадеждно подир сърдития калугер и излезе на двора.
— Ами аз няма да нощувам тука! — рече селянката.
Калугерът я изгледа учуден.
— Ами?
— Ще си ида, още сега ей...
— Ти си луда!
— Луда не луда, ще вървя. Утре рано, по зори, работа ме чака. Дайте ми хляб, гладна съм...
— Хляб, колкото щеш... Дай и бре, Иване! Но аз пак вратата не отварям.
Но селянката се претръшка да върви. Отец Евтимий пръждосваше. Да отвори пак портата? Това беше опасно. Може да нахълтат лоши човеци... Кой знае какво може да се случи... После му дойде на ума, че тая жена, която вече ги е видяла и се е срещала с тях, може да донесе някаква беда на манастира, ако турците подушат. Не, по-добре да се очисти оттука, да я няма тука...
— Хай върви си — каза той.
Селянката сложи детето до пармаклъка, тури в торбата си половината пита, която и донесе Иван, взе пак детето на ръце и излезе. Портата се хлопна зад нея и заключи.



IV



Баба Илийца тръгна из нощта за към Искъра, зад който я чакаше сега бунтовникът. Тя беше много смутена, тя не посмея и не можа да се посъветва със сприхавия калугер, който я посрещна в отсъствието на игумена. Тя се покачи на яра зад манастира и тръгна из пътя, който пълзи над Искъра. Дрезгавата нощ допускаше да се видят доста ясно очертанията на чуките и бърдата отсреща — дене намусени, а сега зловещи... Та и всичко имаше зловещ вид за Илийчината душа, изпълнена с тревога и безпокойство. Когато стигна на върха до големия бряст, Илийца поседна на студената земя да си почине. Планинските самотии спяха, диватишина царуваше в природата; само реката все си шумеше долу нейде в бездната, дето се гушеха под карпи манастирските кубета и чардаци без ни една светлинка. Отдясно стигаха кучешки лаеве из Лютиброд. Тя стана пак, но не хвана през селото, дето я беше страх да мине, ами тръгна наляво от него по брега на урвата и бежешката слезна през нивята.
Скоро се намери долу при самия Искър. Ладията стоеше до брега. Илийца отиде в колибата, дето спеше ладиарят, за да го извика да я прекара. В колибата нямаше никой: види се, ладиарят го е било страх да нощува тук. Тя се зачуди какво да прави сега. Отиде там, дето стоеше ладията. Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази и мравки я попъплиха. Що да чини? Да чака до сутринта? Тя нито иска да мисли за подобно нещо, макар че ранни петли пропяха в Лютиброд за съмване. Що да чини? Освен сама да се опита да мине отвъд; тя беше видяла как гребат... Това и се видя опасно, но друг избор не и оставаше, ако искаше да завари момъка, който я чака сега в гората, примрял от глад, от безпокойство и страх. Тогава тя остави детето на пясъка — тя бе съвсем забравила детето! — и се наведе да отвърже синджира на лодката от големия кол, дето го връзваха. Но тя изтръпна: синджирът не беше вързан сега, а заключен за кола с катанец; турците бяха сторили това, за да попречат на минуване реката през нощта. Тя се изправи втрещена. Петлите все повече пропяваха в Лютиброд, на изток небето слабо се заздрачаваше, след час или два ще съмне. Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца. Скоро се убеди, че това беше невъзможно. Тя се изправи запъхтяна и въздъхна безнадеждно. Внезапно тя се наведе трети път, хвана кола с двете си ръце, като че има намерение да го извади. Колът, дълбоко забит от години там, стоеше като закован. Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мишците и сдобиха стоманена пъргавина и сила, кокалите и изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето и. Запъхтяна, уморена, като че е изсякла кола дърва, тя се изправи, отдъхна малко и пак го хвана. И пак с нови сили и с нова ярост взе да се върти около него, превита одве от напъна си да го изкърти. Старешките и гърди дишаха гръмовно, краката и се забиваха до прасците в пясъка и след тая страховита половинчасова борба колът се позаклати, дупката се поизхалтави и тя го измъкна най-после из почвата. Синджирът глухо издрънка в тишината.
Илийца изпъшка тоя път победоносно и се тръшна на пясъка премаляла... След няколко минути ладията с Илийца, детето и кола вътре плувна по мътните вълни.



V



Тука Искърът, излязъл от скалисто гърло, разлива се широко и тече между ниски полегати брегове. Ладията плуваше по течението му, непокорна на лопатата, неумело управлявана от селянката. По тая причина ладията се отдалечи нататък и отмина мястото, дето обикновено заставаше. Илийца с безпокойство следеше само да не би да наближи оставения бряг. Най-после един бързей я откара близо до срещния бряг и селянката с много мъка допря ладията до земята. Тя излезе с детето на ръце и тръгна незабавно нагоре към гората. Когато влезе в нея и наближи мястото, дето срещна бунтовника, тя видя човешка сянка, че мръдна между стволовете, и позна, че е той. Бунтовникът я пресрещна.
— Добър ти вечер, момче. На.
И тя извади хляба и му го подаде, знаейки, че преди всичко хляб беше потребен за бунтовника.
— Благодаря, бабо — отговори покъртен той.
— Чекай, облечи това отгоре! — и тя му подаде връхна дреха, с която бе покрила детето. — Взех манастирско скришом, боже, прощавай, грях сторих...
Илийца бе смъкнала на тръгване от пармаклъка тая дреха за бежанеца, мислейки, че е на ратай. Но когато момъкът я облече, тя учудена видя, че е калугерско расо!
— Все едно, ще се постопля! — рече той, като увиваше измръзналото си тяло със сухата шаячна дреха.
И те тръгнаха. Бунтовникът вървеше и ядеше мълком; той трепереше от студ и силно куцаше. Той беше двайсетгодишно голобрадо момче, тънко-високо. Бабата, за да го остави да яде, не го запитваше кой е и отде е, а само му приказваше ниско; но нейното любопитство най-подир надви и тя го запита отде иде. Той й разправи, че не слазя от Балкана, а иде от полето. Изгубил четата оная нощ в лозята на Веслец и от там до тука е дошел с големи страхове и премеждия, не ял два дена и две нощи, съсипан от ход, с убити крака, трескав, исега бяга в Балкана да намери другарите си или да се потули.
— Синко, ти не можеш да вървиш — каза му тя, — дай си пушката да ти олекне.
И тя му пое пушката в лявата си ръка, като стискаше с дясната детето.
— Върви, върви, стягай се, момче.
— Къде ще се дяна, бабо, сега?
— Как къде? Ами у дома!
— Истина ли? Бабо, благодаря ти, ти си добра жена! — отговори умиленият до сълзи момък и се наклони, па и целуна напуканата ръка, която стискаше детето.
— Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят — продължаваше селянката, — но как да те оставя тука: не можеш да бягаш и ще те намерят черкезите — поразил ги господ — и в село ги има. Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва!... Изтрепаха ви като пилци. Но ти не можеш да вървиш нагоре! — И тя пое и пушката в дясна ръка, а с лява го хвана под мишница. Вдълбочаваха в церовата гора. През дърветата небето на изток повече побеляваше, челопешките петли пееха раздирателно, звездите бледнееха. Разсъмването започваше, те бяха още на половина час разстояние от Челопек, ако напреки се идеше, но както вър веше момъкът, и за два часа нямаше да достигнат. Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него. Той се озърна.
— Съмва се, стрино — каза той.
— Лошо, няма да стигнем навреме — изпъшка тя. Повървяха още малко. Отсреща се чуха човешки гласове. Селянката се спря.
— Тъй не бива, момче, да направим друго...
— Какво, стрино? — попита момъкът, който виждаше в тая непозната жена своя майка, свой спасител, свое провидение.
— Скрий се в гората, стой до довечера. Като мръкне, ще те намеря — на, тука пак — и те скрия у дома.
И момъкът намери, че това беше най-умното. Селянката му повърна пушката.
— Сбогом!
Илийца в това време пипаше детето. Тя изплака:
— О, мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!
Бунтовникът се спря поразен. Тая скръб на селянката го смая; той поиска да каже нещо да я утеши, но не можа нищо да каже. Сега той виждаше, че нямаше право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие.
— О, мамке, гълъбчето ми... — вайкаше отчаяно тя, като се вгледваше в лицето на детето.
Бунтовникът тръгна из гората, цял потресен, безнадежден. Но разплаканият глас на бабата му извика:
— Момче, крий се хубаво днес. Довечера — пак тук, та да те намеря...
И тя се изгуби между тъмните дънери.



VI



Тая сутрин майското слънце се показа радостно от чистото небе, няколко дена все облачно и дъждовно. Разкошната длъгнеста долина, която се отваря от Шишмановата скала, имаше омайна хубост, пременена в пролетна зеленина, прорязвана от сребристия пояс на реката, лъснала от лъчите на слънцето. Дотук, до Шишманова скала, се свършва нейната одисея из тесни клисури и безконечни планински завои, ту между стръмни урви, покрити с дъб и бук, ту под високи навъсени скали, на пробити с пещери, настръхнали със замъкообразни изваяния и странни обелиски, своенравна игра на стихиите и времето.
Току-що слънцето излезе над кръгозора, из пътя откъм Враца се подаде турска конница, а след нея из ръжовете се зачерня голяма тълпа пеши хора, на която краят не се видеше. Конницата и пехотата скоро доближиха Искъра и се спряха. Пехотата състоеше от около триста души; отпреде и вървяха турцибашибозуци, въоръжени с всякакъв род оръжия, а осталото, грамадната част, бяха черкези, също въоръжени. Подир няколко минути бавене конницата пусна да минат напред черкезите, а тя остана настрана.
Тая шумна сган се предвождаше от прочутия тогава черкезки големец Джамбалазът, свиреп и кръвожаден кавказки разбойник, от тайфата на когото беше пукнала пушката, що простря мъртъв Ботева вчера.
Джамбалазът, на кон, се спря срещу челопешката гора, недалеко от старовремската развалена черква. Отляво на гората се вдигаха непристъпни зъбери и ярове, а отдясно се откриваха челопешките ниви и бостани, дори до другия гол рът. По стръмнината на гората виждаше се през дърветата уединена кошара, парясана сега от стопана си.
Всички очи бяха обърнати към гората, дълбока, пуста и спокойна, дето сега се криеше бунтовникът. Но потерята не идеше за него. Тая нощ бе пристигнало известие във Враца, че един час преди съзоряване една чета комити била се спуснала от Балкана в тоя шумак, вероятно с намерение да мине Искъра и да се спаси в голямата Стара планина.
Потерята, наежена, ободрена от вчерашната си победа, очакваше заповедта, когато Джамбалазът, слязнал от коня, с неколцина по-предни башибозуци обсъждаше положението и начина на нападението. Той беше мургав, висок, чернобрад четирийсетгодишен човек с бляскаво черкезко облекло, набучен с оръжие; погледът му, зверски и лют, светеше под високата му космата черкезка гугла.
В това време изгърмя пушка от кошарата и планинските екове повториха и продължиха гьрмежа.
— Комитите! Комитите! — извикаха гласове.
Всички погледнаха към кошарата, но видяха само кълбото дим на входа и, което се разнасяше от утринния ветрец по клоните. Подир първото късо смайване и сбутване потерята даде един страшен залп, последван от гороломен продължителен ехтеж. Но сред дима раздадоха се гласове:
— Джамбалаза убиха!
Джамбалазът наистина беше се повалил на земята, пронизан тъкмо в гушата от куршум, и из устата му шуртеше струя кръв. Той беше ударен от куршума, който дойде от кошарата.
При тая вест мигновена паника обхвана потерята и тя се дръпна и изпокри — кой де намери. Тялото на предводителя бързо беше отнесено. Изчезна и конницата. Но друга пушка не гръмна вече от гората.
След доста време, като разбраха по мълчанието, че комитите са избягали из гората, една дружина от по-сърдени черкези се престраши и навлезе откъм челопешкия път в нея и я разтършува. Тя намери убит до дънера на един дъб само един бунтовник, мъж, трийсетгодишен, с лице, обрасло с черна брада, и с единия крак ранен, превързан с дрипи. Черкезите разбраха, че четата е избягала в планината.
(Действително подир падането на Ботева при Вола част от дружината му, около четирийсет момчета, под воеводството на ранения в крака герой Пера бе хванала планината, скитала се бе цяла нощ из пущинаците и, уморена, гладна, премаляла за сън, се спуснала към съмване в челопешката гора, дето заспала като мъртва, не знаейки, че е издебната.)
Един от черкезките куршуми беше случайно убил Пера. Никоя друга жертва не се намери. Но когато черкезите посетиха и кошарата, те съгледаха там още един труп.
— Един папаз-комита! — извикаха те учудени.
Там лежеше прострян един момък без мустаки, с продупчена глава. Той беше облечен с калугерско расо, разгънатата предница на което даваше възможност да се види хъшовска носия, обагрена с кръв. По почернелите му от барут уста се познаваше, че той се беше самоубил с пушката, след като беше свалил Джамбалаза. Видял ли се беше нощеска с четата — неизвестно.
Въпреки обичая си в подобни случаи, башибозуците не отрязаха главата на разбойника, за да я разнасят на прът като трофей от победата: смъртта на предводителя им я даваше не тям... задоволиха се само да запалят кошарата, дето остана трупът. Тя все димеше и до вечерта, когато две потери избиваха до един, долу при Искъра, до канарите, тринайсет бунтовника, слезнали следобед от Балкана с цел да прегазят реката.
Илийца е умряла отдавна. Но полуумрялото дете оживя и сега е здрав левент и се нарича майор П. Покойната му баба, като му е разказвала тия събития, говорила му, че вярва, че дължи оздравяването му не толкова на небрежната молитва на сърдития калугер, колкото на добрината, която не можла да направи, но искала от сърце да направи.

Серафим - Йордан Йовков


Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия: едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше - оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.

Човекът дойде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Еню не може да го позна, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го гледа Еню и зачака. Той бе мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени. Еню продължаваше да го гледа втрещено, непознатия се усмихваше повече.

- А бре, Серафиме, ти ли си? - извика най-после Еню.

- Ух, да те убий здраве, да те уби! Не моа да те позная бре...

- Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив.. тъй да се каже...

- Aз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисли си: какъв ще е тоз изпаднал германец!

Серафим се засмя тихо, беззвучно, като поклащаше глава, той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамото си. Всяка година, а понякога през година и през две, той се явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.

-Де беше туй лято? - попита го Еню.

- Рано си напуснал, щъркелите още не са си отишли. Де беше?

- В Белица бях туй ято, на една керемидарница. Има един Панайот там, кермекчия, при нег бях. Керемидите му пазех.

Той говореше ниско, като че се боеше да не го чуе някой, с разширени и учудени очи, а после изведнъж се засмиваше и между посинелите му устни светваха зъбите му.

- Сухо беше туй лято - продължи той, - добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър. А нашите българи, бай Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като мина харман, че като надодоха ония турлаци с талигите, иззеха що керемиди имаше...

- Хъм... Взеха ги?

- До една. Три големи колелета бяха. Свършиха се. И чорбаджията, Панайот: нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си. Даде ми хака и... отряза ми китанцията, тъй да се каже...Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като беше съблякъл палтото си, стоеше сега, мъничък, слабичък.

Щом остави палтото на пейката, той тозчас се попипа над кръста, по пазвата. Еню разбра, че там нейде е скътал парите си.

- Че вземи да си купиш едно палто! - посъди го строго Еню.

- Все трябва да си изкарал някоя пара. Да си купиш едно палто!

- Ща, ща, бай Еньо. Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй веке за нищо не бива. Той погледна палтото и се усмихна.

- То е, тъй да се каже, добро за музея...

- Седни, седни да си починеш - каза Еню, след туй стана и влезе в кафенето. Колкото можеше да се види през вратата, вътре в кафенето беше дълбоко и хладно. То беше проста сграда, като плевник, нямаше таван, двете стрехи се срещаха нависоко и между върлините, наслагани начесто, се виждаше сеното под керемидите. Едно лястовиче гнездо беше залепено до средната дебела греда.

Серафим, гологлав, със сплъстена посивяла коса, седеше на пейката, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъвчеше сухи залъци. Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето, трепна с крилете си току пред лицето му, влезе вътре, повъртя се, след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка.

Една жена запърполя с полите си и влезе в кафенето, но Сеафим не я погледна. След малко жената заприказва високо и той даде ухо:

- ... Скъпо, всичко скъпо, кръстник Еньо! Какво да купим с две-три яйца, дето ги вземаме сутрин от кокошките? Едвам сварваме да си вземем по кривач сол и калъп сапун, та да се опе. Туй кибрит, газ - забравили сме го. Че барем да сме по-добре, да сме здрави кръстник Еньо, а то...

- Какво прави Иван? Как е сега?

- Как ще е Иван - лежи. Отде дойде таз болест, кръстник Еньо, отде дойде. Сега по Св. Богородица ще стане седем месеца, как не е похванал работа. Души го нещо в гърдите, подпира го ей тука е. Отслабна, да го духнеш, ще падне. Не е добре, кръсник Еньо, жълт, черен, като пръст. Думат ми: заведи го в болницата, тури го на колата и го заведи в болницата.

- За болницата трябват пари - каза Еню.

- Трябват ами, как да не трябват! Жената въздъхна, след туй продължи:

- Че нали ни умря из онзи ден, кръстник Еньо, и биволицата. Изкарах я сутринта здрава и читава, нищо й нямаше, а вечерта като си доде, гътна се пред сам вратника и умря. Душата ми се обърна, плакали сме, като че умря челяк...

- Болест има по добитъка - каза Еню.

- И на мене ми умря една телица.

- Ни от месото зехме, ни кожата. Доде фелдшера и каза: не бива, кай, да ядете от нея, ще я заровите с кожата, с все... Ох, то нашето тегло! Не знам, не знам... Жената замълча, но като се ослуша по-добре, Серафим разбра, че се шепне.

Изведнъж Еню извика:

- Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам...

- Не думай тъй, кръстник Еньо... моля ти се като на господа...

- Остави ме, ти казвам, нямам пари! - изкрещя Еню.

Жената млъкна и заплака. Серафим я слушаше как хълца и как вие като пребита. Ядосан, Еню се показа на вратата и погледна надалече, без да спира очи някъде. Серафим тихичко прибра хляба си и се изправи. Жената излезе от кафенето и си отиде. Тя тъй беше се забрадила, че лицето й не се виждаше. Но по вървежа Серафим разбра, че е млада.

- Пари ли иска? - пошепна той на Еня.

- Пари иска. Отде да й ги взема, аз банка ли съм? Искала да води мъжа си на болницата. Добре, ама като нямам? Като нямам, какво да дам? - сърдеше се още Еню.

- Значи, сиромашия. Сиромашия до шия, а? Тъй да се каже...

Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня, която беше наблизо, бяха стоварени кой знай кога камъни и както бяха на сваляни, тъй си стояха разхвърляни. Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След туй ходи за вода.

След туй - поля пред кафенето и премете. Вечерта Серафим осана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето. Той застана точно по средата на мегданя пред кафенето и там взе да си приготвя легло.

- Че са барем тука под стряхата бе, българино! - рече му Еню.

- Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.

- Не, тук ми е по-добре мене.

- Ще ти духа.

- Не ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вей...

Той гледаше Еня и се усмихваше с насълзените си очи. "Страх го е да не го оберат" - помисли си Еню, като забеляза, че Серафим се попипва по пазвата. Той го остави да прави каквото си ще, затвори кафенето и си отиде в къщи.

На другия ден той се забави късно дойде да отвори. Той завари Серафим седнал на пейката и както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Еню се изправи пред него, изгледа го продължително, след ту каза:

- Ти какво си направил?

- Какво съм направил! Никому нищо не съм направил - кротко отвърна Серафим.

- Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, който не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.

- Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е?

- Когато господ на нея - и тя на мене. Аз не бързам. Еню прехапа устните си и замълча.

- А палто? С какво ще си купиш палто? - каза той.

- Че нали имам палто? Я го я! - Серафим взе палтото от пейката и го разгъна. Хубаво си е то моето палто, нищо не му е...Той се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал тая сутрин на Павлина. Оттогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.

- Хубаво си е то, моето палто - продължи той с някаква особена радост в гласа си.

- Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може и пред бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно... Серафим говореше с Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, по загледа се пред себе си и се усмихна.

http://www.kabbalah.linuxbg.com/serafim.htm

чудесно, но няма нужда да флудиш...

Ей като "Новото гробище над Сливница" няма второ...няма сми да го публикувам, всеки може да го намери при добро желание...

Хъм, на мен пък от тези, които съм публикувал - Серафим - Йордан Йовков, най-много харесва и заслужава да се прочете.

На мен ми харесва НА ПРОЩАВАНЕ
Браво на тези, които са публикували стихотворенията. Направили са наистина интересна темата!

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!" - от авторът





"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дямолът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"


Христо Смирненски

Предлагам скоро да сформираме и час на класния ръководител.

Давайте Аз ще съм класния ръководител :>

Предпочитам другарка

Аз познавам една 68 годишна, 142 килограмова леличка, която може би ще свърши работа. :)

Елин Пелин - Гераците

НА МАЙЧИН ГРОБ

Ей там, на другия край на селото, дето зимно време вият и се гонят гладните вълци, дето бурите и виелиците играят своето диво хоро, придружено с оная зловеща песен, от която настръхват косите на човека, там се намира схлупената и сега пуста къщица на бедната вдовица Пена. Пена бе останала вдовица с тригодишното си момченце Ванко. Пена бе бедна, ала бе трудолюбива и мъничкия Ванко още не бе останал гладен и нестоплен.
Това, което ще ви разкажа, се случи през зимата.
Една вечер собата в едничката стая на Пенината къщица гореше силно, защото през деня Пена бе донесла дръвца от ближната кория. Стаята бе се добре стоплила и Ванко сладко – сладко си спеше. Вятъра страшно свиреше и тропаше по закнижения прозорец.
Пена бе седнала край собата и поправяше някаква си дрешка на малкия Ванко. Тя дълбоко бе се замислила... По едно време тя се услуша, неи се стори, че чува някой да хълца. Погледна Ванка, а той дълбоко спеше. Тя пак се вдаде в работата си, а вятъра зави, запищя по прозореца... И пак всичко утихна. Пена пак се услуша – някой хленчеше вън под самия прозорец. Тя се доближи до него и тихо по¬пита: – Кой е там? – Никой не отговори.
– Кой е там? – повтори тя.
– Стринке, – се обади един разтреперан глас. Пена бързо излезе вън. Под самия прозорец тя видя Тота, сирачето, свита на кълбо и плаче.
Още на петата си година Тота остана сираче без баща, без майка и никой не се погрижи за нея, нито пък някой я взе за хранениче. Тя бе грозна. Боже... боже!
Остана Тота сираче и се заскита по чуждите вратници: голо, гладно и нечисто. Тук-там хората й подаваха по коричка хлебец и тя живееше.
Сега Тота бе се намерила случайно под Пенината къща. Пена като я видя помръзнала и вкочанясала от студ, тутакси я внесе вътре.
Очите на бедното дете засветиха, като почувствува животворната топлина в стаята. Пена се потруди, и вкочанясалите членове на сирачето се размръзнаха и стоплиха. После тя й даде хлебец и чорбица, останали от оскъдната им вечеря, и Тота лакомо заяде. След като се наяде, Пена я тури при Ванка и тя сладко заспа.
Тота остана у Пенини. – Ами кой ще я погледне, – мислеше си Пена. – Нека седи. Както храня и чувам едното, така ще храня и чувам и другото.
От друга страна Ванко и Тота се свикнаха помежду си, и на Пена бе драго да ги гледа как си играят.
И така Тота остана при Пена, която се трудеше за нея като за свое чедо. Тота почна да й вика мамо, Пена я обичаше, милуваше, и вечер, когато двете деца заспяха, тя дълго време се молеше за тях.
Веднаж Пена отиде за дърва. Времето бе страшно. Остър вятър фучеше из корията, ломеше храстье и дръвье. Пена се късно завърна. Тя завари двете си дечица прегърнати едно до друго и заспали. Пена се почувствува доста отслабнала и на другия ден бе болна, тежко болна. Мина се ден-два, а тя все по-зле и по-зле отиваше. Лицето й изсъхна, пожълтя, очите й хлътнаха в главата и тя си почувствува края.
– Боже. – мислеше си тя, – какво ще стане с децата, – и сърцето й се свиваше от мъка.
Един ден (петия след поболяването й) тя повика децата при себе си. Те и двете се увиха около шията й и заплакаха, като че предчувствуваха нещастията, който ги очакваха... Сърцето на Пена се свиваше, а сълзи като град се сипеха от очите й. Тя едвам продума, като ги милваше:
– Деца, помнете майка си. – Това бяха последните й думи.
И когато да я заровят, заедно с писъка на децата, заедно с погребалната молитва на попа, излезе страшна буря, грозна виелица. Запищя, засъска силен вятър, заваля едър сняг, запяха стихиите зловещата си погребална песен, заплака природата, закънтяха долове и баири...
Черна и страшна бе нощта. Бурята още не преставаше, а се по-грозно и по-страшно върлуваше.
Из пътя към гробищата, хванати за ръце, вървяха две деца – Ванко и Тота. Вятърът им брулеше зачервените лица, по които имаше следи от сълзи. Те се стискаха за ръце, хленчеха и отиваха към гробищата.
А вятъра фучеше ли, фучеше!
Сутринта намериха децата умрели на гроба на майка си. Както се били сгушили, така се и вкочанили...



Елин Пелин

Тва ми е ++fav :>
Както и всичко останало на Чудомир :)

Адски е Чудомир, и аз имам един негов любим разказ. По - натам ако се сетя ще го постна