Колко още може да бъде тежък живота? Дали трябва да страдаме още? Е, сигурно един ден всичко ще свърши, но дали това ще бъде смъртта ни? Можем ли въобще да кажем, че сме хора? Радваме се на малките неща и най-вече на падението на ближния ни.Замисляйки се, не мога да установя дали някога съм бил истински щастлив. Не знам дори какво е щастието. Дали това ще е мигът, в който ще срещна половинката на живота си? Не мисля, защото проблемите никога не свършват. Застанал в момента на леглото си, отпускайки се надолу и замисляйки се, че като се върна във Варна ще съм пак при мойте приятели, но ... какво от това? Ще започна пак да си затварям очите за цялото лицемерие относно мен.Не, не го искам вече това. Ако зависи от мен искам да остана и да си лежа. Мислел съм си, че трябва да се гледа по оптимистично на живота, но как като в него няма нищо хубаво, което да се види. С цялата техника на човечеството и с целия мозък на света ,пак не можем да бъдем щастливи. Както ми е казвала сестра ми : "Проблема на хората е че просто някои ни е дал няколко милиона мозъчни клетки, с които можем да мислим." и според мен е права. Сигурно някои ако прочете това ще си каже: " тоя е яко депресиран и сигурно се е забил в тях". Не, напротив! Депресиран човек е всеки, това вече е перманентно състояние на хората. И аз се смея и аз излизам и се веселя, но това за мен не е щастието. Щастие ли е да излезеш да се напиеш или нашмъркаш, да си хванеш някоя девойка и да си легнеш с нея?Е, за повечето е щастие - за мене не!Това просто е мода и нищо повече. Всеки казва "Бори се!", но защо да се боря? Да победя едното, а да ме спъне другото, по-добре през цялото време да си стоя на земята. Искам един ден да видя как хората са искрени, как когато се разминете и ти каже "Здрасти" да не виждаш в очите му завист и лоши помисли. Искам един ден да паднат всички маски и човек да е такъв какъвто е по душа. Чудел съм се, защо въобще ми трябва да чуствам нещо? Ако съм безчуствен всичко е по-лесно. И най-вече искам да не мога да обичам, а тя така да ме преследва и наранява. Искам да съм един облак. Да стоя отгоре и да гледам простотата преследваща хората. Никои да не може да ме стигне, да не мога да чувствам, а само просто да гледам. Да видя как се избиват хората, как едни се събират, други разделят, едни да се целуват, други бият. Да видя целия нещастен ироничен измислен свят на глупавото човечество. Щастието - красива дума, но както много други беззначна. Просто една дума без покритие, защото щастието пак е само една маска!