Ден девети, месец осми, година – невисокосна...
Телефонен звън, замисляне, последвано от „Слушам”... фатална грешка...
- Да те водя на концерт на Слави Трифонов в Стара Загора, нали ще дойдеш? - чух в слушалката.
Замислих се, защо не, особенно пък щом е на аванта... и уверено казах „Да, кога да дойда?”.
От тогава всичко започна да се нарежда както трябва... или поне ПОЧТИ така...
Запътих се към маршрутките на автогарата, които принципно вървят през 20 минути, но незнайно защо се наложи да чакам цели 45... не, че се оплаквам, но нямаше нужда за това време всички останали пасажери да ме настъпят по два пъти всеки, само защото съм бил седнал до вратата. Най-накрая тръгнахме, добре че поне успях да заспя, което щеше да е много добре, ако не беше счупен прозореца до мен, и като се събудих не ми беше схванат врата в резултат на течението. И с това се преборих... вярно- малко странно ме гледаха минувачите на спирката, на която слязох, като гледаха как си раздвижвам схванатия врат и си въртя главата като шашав, но не ми пукаше изобщо. Целта ми беше да успея да видя една моя прекрасна колежка от същия този град, преди да е станало време за концерта. Почти успях... обадих и се и тя се зарадва. Каза да отида на “Бакарди”, където „пиела кафенце”. Отидох. Беше с двама нейни приятеля, които не ми се зарадваха особенно. Те си говориха, аз слушах... не ми пречиха. По едно време двамата решиха, че е време да си отиват... ура, ще мога да поприказвам и аз с колежката... да, ама не... Помъкна ме по някакви туристически агенции, защото й трябвало спешно да си купи самолетен билет за... и аз не помня за къде вече. Мотахме се 1 час по различни офисчета, когато тя реши, че е време да седнем някъде да изпием по нещо. Имах нужда, бях много жаден и уморен от голямото разкарване. В кафето беше много хубаво... почти обаче... колата ми беше без лед, лимончето почти от миналия вторник... не че чак ме интересуваше... Поне говорихме нещо интересно и за двамата... Тя споделяше вълненията си от коя от посетените фирми да си вземела самолетния билет и за коя дата, а аз кимах одобрително на всичко. И тъкмо когато темата със билетите се изчерпа и знаех, че не може да каже нищо повече за тях...

Телефонен звън, замисляне, последвано от „Слушам”... фатална грешка...
- Пристигна ли в Стара Загора? – чух познатия мил глас в слушалката.
Отговорих позитивно.
- Тогава идвай, че стана време за концерта – заповяда тя, и аз се съгласих отново... нямах друг избор. Поне бях сигурен в едно, колежката ми ме помни как изглеждам и когато се видим за повече от 3 часа и половина, може и на мен да се отвори парашута да кажа нещо. Тръгнах към мястото, където имах среща. Почти не чаках... 25 минути... можеше да е по зле.
- Да отидем да хапнем преди концерта – предложи тя а аз със радоста се съгласих. Храната беше много добра... почти. Интересно е как едно съвсем малко камъче в ориза може да ти развали настроението за доста дълго време...
Добре поне, че дойде време за прословутия концерт. Тръгнахме и тъкмо когато си помислих, че всичко вече ще е наред, се оказа, че е почти наред, защото място за колата нямаше и се наложи да паркираме на около половин километър от стадиона. Запътихме се на там, и аз като кавалер трябваше да нося торбичката с 3 шишета минерална вода, 3 пакетчета със слънчогледови и 2 с тиквени семки. Тове все пак е добре, защото щях да имам с какво да се занимавам на концерта... но почти, защото найлоновата торбичка, притисната от тежеста на съдържанието си, ми преряза ръката... настроението ми беше помрачено за още известно време. Едва едва стигнах до входа на стадиона, и даже влязох – хубаво... да ама почти. Явно всеки беше решил, че старателно почистените ми същия ден бели маратонки ще изглеждат много по добре под неговите чехли, на всичкото отгоре на полицаите им беше хрумнало да свалят капачките от минералната вода на всички, които влизат, при която процедура „внимателния” полицай изля доволно голямо количество вода в така вече стотина пъти настъпената ми дясна маратонка...
В крайна сметка се добрах, джвакайки, до мястото, което беше запазено за мен и седнах. Тогава реших, че вече няма какво да ми се случи повече... уви, сгреших, и то жестоко. Първо, един мургав младеж на средна възраст, опитвайки се да рекламира „оригиналните” свирки Собиески, които продаваше по 2 лева бройката, изсвири толкова силно до ухото ми, че половината от последващия концерт го приемах моно. След това спретнатата петнадесетгодишна госпожица от дясната ми страна реши, че е най-удачно да изхвърля остатъците от слънчогледа, който апетитно чоплеше във и върху намокрената ми старателно от полицая на входа дясна маратонка. Не стига това, ами идентично изглеждащата и приятелка, която странно се оказа от другата ми страна, изля шишето си с вода върху другата ми маратонка... поне вече джваках равноделно.
Започна концерта, всичко се успокои и аз за момент си помислих че всичко е наред, почти всичко... На сцената се появи „рап- динозавъра”, както представиха Устата, публиката започна да ръкопляска... тук- там се чуваха подсвирквания и подвиквания. Хората го харесваха, забавляваха се... тъкмо към средата на участието му, обаче, нещо ме хвърли в тъч. Както публиката се радваше и шумеше развеселено, дойде моментът от текущата песен, в който Устата изпя: „...всички жени за мен са били въпрос на време, ако не на пари...” <цитирам по памет, затова словореда може да не е точно такъв>. В този момент всички на стадиона, особено женската част от публиката, толкова силно се зарадваха, все едно той издиктува печелившите числа от ТОТО 2, трето теглене. Потресен бях като видях как тези „самоуважаващи” се кифли се радват, когато някой толкова явно ги обижда... Както и да е, продължих да си седя и да гледам...
Стана достатъчно тъмно вече за да са максимално добри светлинните ефекти и подгряващите изпълнители се скриха... Странен глас обяви, че концерта ще започне след 4 минути и на един голям екран в средата на сцената се появи електронен брояч, отброяващ от 4:00 назад... Публиката, загряла вече, започна да вика и аплодира... тя не спираше... поддържаше едно постоянно ниво на шум... така издържа малко повече от минута, след което малко по малко започна да отслабва... Представете си, обаче, учудването ми, когато организаторите по толкова елементарен начин успяха да залъжат стадото, и то отново се разшумя със старата сила, дори и повече. Всичко това само с неколкократно премигване на 6-8 прожектора насочени към овцете, т.е. публиката де... Дали видяха в прожекторите образа на самия Слави, или просто се радваха като пеперуди на лампа, още не мога да си обясня... Броячът показа 0:00, лъч от прожектор и... Любо Нейков, в цялата си прелест... Разбира се, започна небрежно, след това ни увери как сме били най-невероятната публика в България, и как лично „Слави Трифоноооов” мислил така. После добави, че сме били избрани както обикновенно и предаването, което ще се излъчва по телевизията, ще е точно от този концерт. Няма смисъл да казвам... неистова радост по трибуните, бурни аплодисменти и отделни викове „браво”...
След Любо, затъмнение, излезе Куку-бенд, балет Магаданс, формация Етника, файф Старс и самият Слави... Реда беше същия, както винаги... скеч – песен, скеч – песен... Беше добре... ама почти... защото освен реда, и песните бяха същите... с изключение на една- две нови от Слави <само на половин година> и няколкото песни на файф Старс. Както и да е пяха, играха... и в един момент публиката отново показа „високата” си култура и „изисканост”. Когато си мислих, че съм видял всичко, дойде ред на Светльо Христов да изпее най-модерната си песен... в момента, в който тя беше обявена, останах безмълвен и неразбиращ от къде тълпата взе толкова енергия, че да произведе овации и аплодисменти, два пъти по силни от всички преди това... А и що за овце биха оценили най-високо песен, носеща името „Торбалан кючек”, и звучаща доста по-зле от представата, която изгражда то в главата ти. Дочаках края на концерта... супер...да ама почти супер, защото желания изход от стадиона беше на разстояние едно голямо стадо от мен, стадо, блъскащо се, и смятащо, че двете минути, които ще спечели, удряйки някоя красива жена или пък мършавия и приятел, за да се измъкне по напред в колоната, ще му спаси живота. Половин час изчакване на тълпата и накрая бях вън, даже допуснах, че може и късмет да съм имал, тъй като щях да се прибирам с друга кола, за която ме уведомиха тържествено, че е точно до входа на стадиона... много добре... но почти... Секунда преди да се зарадвам, че съм спестил половиният километър, разделящ ме от колата с която дойдох, се сетих че съм загубил поне половин час повече в изчакване на всички останали коли, които бяха също по - близо...
Един часа след полунощ... едната от жените в колата огладня... трябваше да ходим да вечеря... да, ама и една четвърт от публиката явно е трябвало да вечеря, защото на мястото, предпочетено от нея за хапване, имаше доста народ...
Знаех че ако успея да дочакам ред на тази опашка нищо повече няма да може да ме изплаши... за жалост пак сгреших... как да ви опиша изражението си, чувайки учтивата госпожица зад бара да ми казва:
- Съжалявам много, но току що свършиха питките, ако държите да хапнете това, което сте си избрали, на 2 километра има заведение от нашата верига, там може да опитате.
Стиснах зъби, мъж съм все пак. И отново в колата, до другото заведение, там половин час на опашката и... не можех да повярвам, че наистина получих това, за което чаках... Подадох бургера на гладната жена, тя хапна веднъж и измрънка:
- Аз май не съм била гладна, извинявай ако има нещо, ама хайде да си ходим че ми се спи вече.
Пощраках с пръсти. Отново стиснах зъби. Все пак още си бях мъж.
Два часа след полунощ, най-накрая у дома, набързо се пооправих и легнах все още дишащ. Замислих се за всичко което се беше случило през деня... казах си „Дано утре да не е така зле...” и по-добре, защото утре...<преглътнах тежко> УТРЕ ЗАМИНАВАХ НА МОРЕ!?!?

Очаквайте продължение...

Бил съм доста ентусиазиран като съм публикувал темата, че чак съм объркал мястото... извинения към модериращите

Определено ми хареса, а има и доста истина във всичко това .

ех, тези спомени :>

п.с. връщай се, че няма с кой да играя билярд :>

Интересно

been there, done that :/

Mдам, интересно

Много добро...