Когато жаждата ти за любов те опиянява без да успееш да усетиш сладкият вкус на сполуката, тогава мислите ти бавно се сбръчкват, потъмнява розовият в миналото цвят, в тиня ги обгръща и заразяват се с неясни чувства. Опитваш се да прогониш тези черни гарвани от теб, за момент успяваш и виждаш слънчев лъч отново, но мигом след това разбираш, че болката се връща утроена, раздирайки разсъдъкът ти с мъчни мисли.
За злощастие голямо твое, имаш нужда ти от нея, от мъждива светлина в мъглата, която теб те е обзела. Защо злощастие се питаш, може би - злощастие, защото това деликатно и ефирно като бриза същество, ако подаде ти своята изящна длан, тогава своята отрова ти прехвърляш върху нея с ярък, неугасващ плам. Чувствата изпиваш нейни - вампир си пак, отново ненаситен, душата стискаш й като граблива птица, държейки мъртвата си плячка в своя плен, а ти не пускаш и не чуваш виковете й сподавени, обсебен цял си ти, от своята... любов.
Светът за теб е чер и неприветлив, не виждаш никъде спасение освен в онез кафеви, изкусителни очи. Да се отърсиш не можеш от чувствата ти мощни, разбиващи като вълни съзнанието твое крехко. Опитваш се да се събудиш с трясък, ала не можеш, защото не сън това е, а свирепата реалност, която глозгайки душата ти изнемощяла проваля всеки шанс да се докажеш... че я обичаш.
Тя крещи ти "Спри, не мога!", чуваш воплите й ти и наистина - за миг осъзнаваш в какво зверилище си се превърнал, как дъската над онази бездна клатиш, а тя е на върха й. Разгонваш тез хиени подли, ядящи твоят бистър преди време ум; изхвърляш разни гнусни паразити от сърцето твое, докато молитвите й нейни в ушите ти с грохот кънтят. Денят спасен е като чудо, но цена прескъпа пак зaплащаш - в душата нейна ти си мерзост, която с пръст не заслужава да захващаш.
Пореден ден те отминава, ти отново ставаш бесен. Разсъдъкът си пак отравяш, с мисли как да си я върнеш. Хиените си пак прикоткал - тез другари лицемерни, оставяш нея като жертва на тез изчадия презрени. И пак повтаря се съдбата - грабиш новото парче от нейното сърце чупливо, изпиваш за пореден път добрата й душа, глътка подир глътка, незнаейки кога да спреш. В името на любовта...
И бесни мълнии ковеш за нея, използваш грешки нейни вместо чук. Напомняш постоянно, неуморно колко грешни пътища е тя поела, за да стигнете дотук. Не нарочно ти го правиш, сърцето отговор зове; отговор за мъчните, зловещи думи - въпроси тровещи сърце: "Какво ти сторих, ангел мой, та ме обрече в този пъкъл земен да горя? Нима не бях ти верен чак докрая, нима не бях аз твой слуга?".
Любов ли е това, кажи ми? Любов ли е да дириш разярено път към нейното сърце? Това ли начин е да кажеш "ей го, на - с моето е цяло, твоето сърце"? Не е ли по-добре смирено да си просиш прошка, надявайки се тя да те благослови? Не... И тази битка ще загубиш, но пък нея ще спасиш.
Хвани перото нежно в своята ръка и лист изискан намери. Поискай милост ти от нейната душа, с ласкав тон я потърси.
Прости ми, мила моя. Прости ми тоз чутовен грях. Прости ми всичките неволни грешки, несправедлив към теб аз бях.
Забрави за мене, мила моя. Забрави за мен и моят грях. Ала чуеш ли сърцето твое да ме вика знай, че да те обичам аз не спрях.