Някой казвал ли ви е колко полезен е сънят? Е, със сигурност някой е трябвало да го каже на разпорената дама до мен, с изцапаната от кръв изрусена коса.

Прибирах се от бара, когато я видях. Кълчеше се на тротоара, гледайки с пренебрежение мъжете минавайки покрай нея, говорейки им с поглед "не ми пука, че съм проститутка". Имаше онова излъчване на използван парцал, който току-що някой е измил и оставил да се суши на пътя. Тази вечер това беше моят път.

Сводникът й дебнеше отсреща, размятвайки пеперуда в ръка. Току я погледнеше право в очите, напомняйки й какво я чака, ако не си изплати мизерните $200 за вечерта. Такава им беше уговорката - двеста долара на вечер, четири дена в седмицата, за пет години. След това щеше да й върне паспорта и да я пусне да се завърне в родината си. Рядко някоя издържаше пет години. Повечето или завършваха с конвулсии на някой диван, усещайки в мозъка си последната им доза хероин, или се мъчеха два часа на въжето, за което никой филм не им беше казал, че трябва да се намаже с мас. Това беше лошо за бизнеса. Новите момичета струваха скъпо, още повече ако са от някоя екзотична страна. Притокът на българки от Испания напоследък беше силен, но и те се дърпаха от всеки селски тираджия, който искаше да му лапат за отмора. Трябваше да ги наказва, а кървавите белези отблъскваха клиентите, освен онези, които си плащаха четворно за играта с коженият камшик, облизващ тялото. Това беше лошо за бизнеса.
Всичко почваше толкова невинно. "Здравейте, даваме ви възможност да изпълните мечтите си в Америка, да станете един от милионите емигранти, намерили късмета си там". Всеки, който би повярвал на тези думи заслужава съдбата си, затова и не изпитвам никакви угризения към изстиващото тяло до мен.

Погледнах я отново, а този път и тя мен. Втренчих се в нея, изпивайки душата й с очи, процеждайки се през спомените и чувствата й, като черно шило забиващо се в нечий стомах. Видях я как започна да се олюлява и извърнах погледа си настрани. Явно сводникът й я бе забелязал, защото с периферното си зрение видях как се обръща към мястото, на което стоях допреди миг. Точно един миг ми трябваще за да изчезна в полу-осветеният подлез, който вече затваряха заради наркоманите имащи навикът да се крият там. Стъпките ми отекваха бавно по плочките, не бързайки за никъде, осланяйки се на идващата нощ.
Излизайки от подлеза бързи свих надясно, преди сводникът й да ме види. Намерих път нагоре и запристъпвах тихо. Когато стигнах неговата пряка погледнах крадешком зад ъгъла, уверявайки се, че това крупие на плътта беше с гръб към мен. Мисълта, че дрехите ми са тъмни ме успокояваше донякъде, когато започнах да се прокрадвам към него. Опитвах се да вървя възможно най-бързо, за да не ме изненада. Твърде късно. Невзрачният лешояд изведнъж се обърна към мен, вероятно чул шума от онази суха клонка, която се скърши под крака ми. За момент се стреснах и загубих самообладание, но в следващият вече летях бесен към него, оголил зъби от омраза и желанието да го убия. В момента преди да стигна до него скочих ниско и се плъзнах по гръб през последните десет сантиметра, провирайки единият ми крак между неговите, а другият със злоба счупи глезенът му. Зад пулса бумтящ в ушите ми чух гръмкият му вик, който издаде докато се свличваше на земята. Клекнах до него, изтръгнах пеперудата от ръката му и с две резки движения прекъснах възможността му да издава звуци. Бързо го издърпах в тъмната уличка, оставяйки издайническа кървава следа зад нас. През главата ми мина успокояващата мисъл, че този квартал все още не принадлежи на ченгетата.
Завлякох гърчещото се тяло на сутеньора в близкият вход зад пресечката, от която се промъкнах. Все още се чудех дали да го измъчвам, но времето ме притискаше - рано или късно някой щеше да види следите, а първата възможност не ми харесваше. Взех отново ножа му. Блясъкът в очите му издаваше парализиращият страх, който го беше обзел. Вероятно виждаше съдбата си в моите очи. Реших да съм милостив.
Избърсах ръцете си в някакъв парцал, който лежееш наблизо. Хвърлих го в контейнера отсреща, точно след като лумна в пламък. Не исках да оставям следи от убийството. Вече се бях погрижил за пеперудата - никакви отпечатъци нямаше да се застоят след като вкарах дръжката в главата му. Разбира се, направих място преди това.

Пет минути след като пратих сутеньора към осмият кръг на ада излязох отново на улицата. Видях от процеждащата се мъждива светлина, че якето ми бе изцапано с кръв. Погледнах назад и видях някаква група пияни младежи да се насочват към стещелият дим боклуджийски контейнер. За момент вече спокойният ми мозък бе пронизан от мисълта да продължа нощта си в друга насока, но точно тогава някой се блъсна в мен. Явно наистина не съм се виждал в тъмното, защото блондинката, която допреди малко стоеше на отсрещният тротоар, ме зяпаше с изненадан и уплашен поглед в очите. Съблякох бързо якето си, преди да успее да забележи мокрите от кръв петна по него, метнах го през рамо и й помогнах да стане.
- Добре ли сте? - запитах, усмивайки се вежливо и подавайки ръка да стане.
Спокойният тон в гласа ми явно й подейства, защото тя разтърси глава, премигна няколко пъти и пое ръката ми. Кожата й беше нежна като бедрата на 20-годишно момиче, което току-що е станало жена. Не й давах повече от 30. "Младите трупове са красиви", помислих си аз и се усмихнах отново.
- Извинете, че ви блъснах - промълви най-накрая тя. - С този квартал човек гледа да не окъснява навън.
- Разбирам ви, но няма да ви простя, ако не ми позволите да ви почерпя едно питие преди да си отидете.
За момент долових изненада в очите й. Отдавна никой не я беше свалял, всички просто й плащаха и я чукаха, често без дори да си разменят и една дума. Реших да действам, докато още е стъписана - хванах я за ръка и я задърпах надолу към близкият бар и далеч от мястото, където обикновено седи сутеньорът й. Тя погледна бързо към далечният ъгъл, надявайки се да получи одобрение, но гнусният й работодател беше на друго място. Спря за момент, колебаейки се как да постъпи, но бързо си спомни, че тази вечер беше по-суха от чатала й, когато я шибаше онзи космест дебелак. Потръпна.
Вървяхме бавно и безмълвно. Все още държах ръката й, от време на време я поглеждах и й се усмихвах.
- Ти... знаеш какво работя, нали? - попита тя.
- Знам, мила. - отвърнах и палецът ми погали нейният. Това я накара да потрепери. - Студено ли ти е?
- Не, но благодаря че попита. - за пръв пътя я видях да се усмихва. Даже не беше фалшиво. Сетих се за усмивката, която избродирах преди малко. - Как се казваш?
- Без лични въпроси, съкровище. - отвърнах аз, продължавайки да се усмихвам.
- Извинявай.
Не си казахме нищо повече.

Всеки бар има тайно помещение. Виждали сте ги по мафиотските филми. Там се разпределяха пари, играеха се нелегални игри, събираха се ВИПове. Този бар не правеше изключение и аз смятах да се възползвам от това.
- Хей, Джак! - викнах към бармана. - Ще ползвам специалното. Не пускай никого вътре тази нощ, окей?
Той метна бързо с ръка и продължи да обслужва клиентите. Явно вечерта беше много натоварена, защото димът лютеше в очите ми, а пияните възгласи не спираха. Стиснах ръката й силно и почнах да си проправям път сред тълпата. Явно съм бутнал някой по-силно, отколкото е трябвало, защото точно след мига, в който видях един огромен юмрук да се приближава към лицето ми, усетих какво е да ти счупят носа. Не знам дали всички млъкнаха, но изведнъж около мен затихна. Без да пускам ръката й с един ритник в чатала пратих онзи Голиат пред мен да се гърчи на пода, а когато втория срещна главата му вече не бях сигурен дали е жив. Надявах се да не съм го убил - мразя да убивам повече, отколкото чувствам за нужно. Аз не убивам за удоволствие.
Хванах я за кръста и ефирно я повдигнах над безжизненото тяло лежащо на пода. Не срещнах повече трудности да стигна до задната стая. Отключих и влязохме вътре. Заключих.
- Извинявай за това, което видя.
- Уби ли го? - гласът й беше твърде равен.
- Не, разбира се, че не. Просто го ритнах по-силно. - себе си ли опитвах да успокоя, или нея? Вече нямаше значение.

Хвърлих якето си върху един стол. Тази стая обикновено беше за барманите, които си почиваха на смени. Това беше в добрите дни на заведението, преди да почнат да се изсипват разни остарели рокери без бъдеще, чието ежедневие бе фалшивото уиски и топлата бира.
- Сложи си тези - хвърлих й един чифт белезници.
- Не играя на такива игри.
- Днес ще играеш - дори не я погледнах. Чух щракането на механизма.
Вече стоях с кухненски нож в ръка. Тя все още не го виждаше, но това нямаше значение. Всеки вик би се заглушил от тълпата буйстваща навън. Скрих го в колана зад гърба си.
Приближих се бавно към нея, чудейки се откъде да започна. Направих знак с глава и тя вдигна закопчаните си ръце във въздуха. Имаше божествено тяло. Гърдите й бяха по-малки от перфектните, но това само допринасяше за изяществото й. Доближих се до нея и бавно плъзнах ръката си в дънковата й пола. Между устните й се отрони въздишка. Беше толкова възбудена. Аз също.
Накарах я да се обърне с гръб към мен. Извадих ножа и разпорих блузата й. Нямаше сутиен. С едно бързо движение и полата й се свлече на пода. Стоеше чисто гола пред мен, непорочна, без украски и маски. В един друг живот сигурно би била жена на някой милиардер, който щеше да я обсипе с диамантени бижута и скъпи рокли, щеше да се вози в луксозна кола, карана от неин личен шофьор, щеше да ходи по балове и да се среща с други като нея. В един друг живот, но не и в този. Тук тя седеше чисто гола на място, където не бе стъпвала преди, с мъж, когото не беше виждала допреди 20 минути, със съдба, която дори тя не знаеше.
Съблякох се безшумно и опрях тялото си до нея. Държах ножа в дясната си ръка, а с лявата усещах меката й кожа. От очите ми се стекоха няколко топли сълзи. Влязох в нея.