туй всичко що твое е било?
И давал ли си някога догде
себе си раздадеш - парче подир парче?
Усещал ли си в себе си тъмата, празнотата,
опустошителната самота -
единствени останали следи от щедростта...
Щедростта, зарад която те
разграбили са твоето сърце.
Вилняли са с очи, жадуващи за още,
протегнали алчни ръце.
И нокти впивали дълбоко,
със зъби късали са те жестоко -
парче подир парче...
На мен остана ми едно единствено парченце.
Тупти - усещам го едвам.
И къта в себе си гнева.
Страхува се,
че и него ще им дам.
А ти стоиш безстрашен там
и гледаш ме учудено,
дори със укор прям
затуй че щедра съм била към тях;
защото ме е страх;
заради предишната ми щедрост -
наивна мислиш е била.
Не искаш и да знаеш,
че имам бездна вместо душа.
Виновна съм - в очите ти го чета,
защото последното парченце
точно на теб не искам да даря;
защото кътам го сега,
пазя го ревностно, макар и с тъга.
И няма да те питам пак, защото знам
дали си раздал,
туй всичко що твое е било.
И знам, че не на всички, а само на едно -
конкретно същество
би дал ти СЪЩО
последното парченце свое,
останало само.
P.S.
Не съм особено доволна от това свое творение, но в случая важно е посланието...