Това обсебващо те чувство, което не ти дава мира и разбунтува фантазията ти, непризнавайки граници.
Когато върху съзнанието ти се спуска тъмен облак и мисъл след мисъл удрят душата ти с грохот, една от друга по-страшни.
Опитваш се да се държиш нормално, да проясниш главата си, да видиш логиката, но болната ти душа знае, че всъщност не грешиш.
Духа ти крещи и ридае, вика и блъска в теб, иска да изскочи и да нададе пълен с болка глас:
- Не! Недей! Така боли!
И задаваш си въпроси, сковаващи съществото ти в страх, макар да знаеш, че само повече ще те боли:
- Защо? Къде сгреших? Какво криеш? С какво е по-добър?
Усещаш сърцето си като разкъсана дрипа, захвърлена на калната улица, където един човек със смях в гласа изрича:
- А то поиска да обича мен!
И виждаш как това същество - не човек, а ангел Божи - вече не на теб внимание обръща, не с теб флиртува, не на твоите шеги се смее.
Усещаш гравитацията с цялото си същество, искаш да потънеш и изчезнеш в забрава, молиш се това да свърши или ако може да е просто сън кошмарен.
Докато лежиш самотен, стъпкан на земята, усещайки диханието на демоните в теб, обвинения започваш да отправяш ти към този, който твоето сърцето опорочил е с тази гнусотия, наричана любов.
Едно от друго по-страшни и лъжливи, мрака вече паднал пред очите ти, виждаш само този дявол на омразата и проклинаш го със слова тежки, за които не си съзнавал дори, че съществуват в теб.
Бурята утихва, а треперещото ти тяло лежи свито на земята.
Спомените ти започват да нахлуват: първото докосване, първата целувка, първото "обичам те".
Мечтите ти една подир друга пред очите се въртят, смеейки се подигравателно:
- Ти си ни ненужен.
Твоето проклятие, доброто ти сърце, пречи да ненавиждаш и мразиш.
Бавно до възприятията ти стига таз обречена мисъл - болката е твой господар.
Твоята бедна съдба е в нежните длани на човека, в който си се врекъл.
Някой в теб повтаря тез мръсни, сквернословни думи: свободата й, чадо, не е твоя да я взимаш.
Въздишаш беззвучно и знаеш: като паяжина крехка вярата остана само, че тоз човек ще се смили над теб.
Нишките разкъсвани са неведнъж, но някой там ги неуморно плете отново... и отново...
Заспиваш вече.
Умората бавно те обзема, а в главата ти кънти една и съща мисъл, нежно шепнеща ти тези думи:
- Vida mais sofrida do que vivida*...
Познато ли ти е това чувство?
* life more suffered than lived (живот повече изстрадан, отколкото живян)
П.П.
Каза ми да пиша проза
