Всеки микрокосмос има това, което би могло да се нарече “център”, т.е. едно идеално свещено място. Понякога в микрокосмоса могат да съществуват и няколко центъра, като всеки от тях е наричан буквално “център на Света”. Тъй като става дума за свещено пространство, а не светско, хомогенно, геометрично простраство, множествеността на “Центровете на Земята” в рамките на един единствен населен район, изобщо не затруднява, вярващите. Свещената и митическа георгафия е единствената дейстително реална, не просто “обективна” светска георгафия.
Символизмът на центъра може да бъде сведен до три основни момента:
Свещената планина, където се срещат Небето и Земята и който се намира в центъра на света;
Всеки храм или дворец е също една свещена планина, превръщайки се по този начин в център;
Бидейки ос на света, градът или свещеният храм са разглеждани като точка, в която се срещат Небето, Земята и Адът.
Пример за първия тип символи са индийските вярвания, според които планинският връх Меру се издига в центъра на света, а над него трепти в сиянието си полярната звезда. Урало-алтайските народи също имат една централна планина – Сумеру, на върха на която закачена полярната звезда. В иранските вярвания свещената планина Хараберциати се намира в центъра на земята и е свързана с небето. Будисткото население на Лаос познава планината Цинало в центъра на света. Аналогично вярвания се срещат и у финландците, японците, семангите на о.Малака, населението на Месопотамия и др. Следователно адът, центърът на земята и “вратата” към небето се намират на една и съща ос и по нея се извършва преминаването от една космическа област в друга. Има основания да се приеме, че тази теория е получила първите си очертания още в доисторическата епоха.
Планината Табор в Палестина е наречена “пъп на земята”. Като най-високата страна близо до върха на космическата планина, Палестина не е залята от водите на потопа. В един равински текст се казва: “Земята на Израил не бе удавена в потопа”. За християните в центъра на света се намира Голгота, защото е върхът на космическата планина и заедно с това мястото, където е съзаден и погребан Адам. Вярата, че Голгота е център на света е запазена във фолклора на източните християни (например украинците).
Към втория тип символи на центъра принадлежат всички източни градове, които се намират в центъра на света. Вавилон е “врата на боговете”, защото там те слизат на земята. Наричан е още “Връзка между Небето и Земята”, “Вратата на Апсу” и т.н. Същото предание се открива и при евреите – йерусалимската скала прониква дълбоко в подземните води. Подобни традиции се срещат и в индоевропейския свят – например римският “mandus” означава пресечна точка между подземния и земния свят. Италийският храм е зоната на пресичане на висшия, земния и подземен свят. Столицата на съвършения китайски владетел се намира до чудотворното “Изправено дърво”, на мястото, където се пресичат трите космически зони: Небе, Земя и Ад.
Най-разпространеният вариант на символиката на центъра е Космическото дърво, което се намира в центъра на Вселената. Ведическа Индия, древният Китай, германската митология познават не по-зле от “първобитните” религии, но под различни форми, това Космическо дърво. В централните и северноазиатските митологии неговите 7 или 9 клона символизират съответния брой нива, т.е. небеса. В християнската иконография кръстът често е представян като Дърво на живота. Значителен брой легенди за кръста, водещи началото си от “Апокалипсис на Моисей”, “Евангелие на Никодим”, “Животът на Адам и Ева” и други апокрифи, се разпространяват в течение на цялото Средновековие и във всички християнски държави. В източните легенди кръстът (подпората на Света за всички християни) е и стълбата, по която душите на хората се възкачват към Бога. Разположен в центъра на света, кръстът е мястото на преход между Ада, Земята и Небето.
Във ведическа Индия поставянето и освещаването на жертвения стълб (ущра), направен от дърво, представлява ритуал, посветен на центъра. Отъждествен с дървото на света, стълбът на свой ред се превръща в ос, която свързва трите космически области. Жрецът, който извършва жертвоприношението, се изкачва по този стълб и стигайки до върха достига небето и боговете. Запазени са разкази и за Косингас, жрец-цар на няколко тракийски народа, който заплашва поданиците си, че ще напусне като се изкачи по дървена стълба до богинята Хера. Това доказва, че подобна ритуална стълба наистина съществува и че е смятано, че изкачвайки се по нея жрецът-цар действително може да отиде на небето.
Отъждестяването на ритуалното дърво с Космическото дърво е още по-прозрачно при шаманизма в Централна и Северна Азия. Изкачването на подобно дърво от татарския шаман символизира издигането му на небето. Наистина, широките разклонения на дървото са оформени като 7 или 9 седла и, като достига до тях, шаманът заявява уверено, че се изкачва на небето. Впрочем, шаманът се чувства взаимообвързан с това Дърво на Света чрез други, мистически връзки. Смята се, че в посветителните си сънища бъдещият шаман се приближава до Космическото дърво и получава от ръката на самия бог три клона от това дърво, които впоследствие ще му служат за изработката на цилиндричната част от барабаните му.
Доста вероятно е, поне що се отнася до централоазиатските и сибирските религии, тази символика на центъра да е била повлияна от инди-иранските, та дори и от месопотамските космологически схеми. Доказано е, че символиката на космическата ос е разпространена сред архаичните култури и на първо място сред арктическите и северноамериканските народи (особено у алгонкините и сиуксите): тяхната колиба наподобява вселената, а централният й стълб е отъждествяван с Космическата ос. Покривът символизира небесния свод, подът представлява земята, а четирите стени – посоките на света. Приношенията, предназначени за небесните божества се оставят в основата на стълба, тъй като се смята, че само по тази ос те могат да се издигнат на небето.
Когато формата на жилището се променя и колибата е заместена с юрта (както например при пастирите-скотовъдци в Централна Азия) , горният отвор, през който излиза димът, започва да изпълнява митическо-религиозната функция на централния стълб. Така, от една страна домът е приравнен с Вселената и, от друга страна се приема, че той е разположен в центъра на света, тъй като отворът му за дима гледа точно към полярната звезда.
Интересен пример за това колко е важна оста на света е открит у ашилпа – едно от австралийските племена аранда. Според тяхната митология Нумбакула организира света им и космизира територията им, след което се покатерва по един свещен кол на небето и изчезва. Ашилпа носят този кол – космисечската ос, около която земята става обитаема и се превръща в “свят” – във всички свои пътувания и когато веднъж колът се счупва, това е катастрофа за племето и всички са удавени в скръб. Известно време се скитат безцелно, накрая насядат по земята и измират. Това е превъзходна илюстрация на необходимостта от “космизиране” на земята, на която човек живее. След като е прекъснат контактът с трансценденталното и е нарушена системата за ориентация, съществуването в света вече е невъзможно – затова ашилпа се оставят да умрат.
За стълба между Земята и Небето се говори и в Библията. Яков вижда в съня си “стълба, изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея”. Подобен момент съществува и в ислямското предание: Мумахаммед вижда стълба, издигаща се от Йерусалимския храм до небето с ангели от двете страни; по стълбата душите на праведниците възхождат към Бога. Данте вижда също в небето на Сатурн една златна стълба да се издига стремително до последната небесна сфера; по нея се изкачват душите на блажените. Символизмът на стълбите и възнесението е съхранен и от християнската мистика. Св. Йоан Кръстител представя етапите на мистично усъвършенстване чрез “Възкачване на планината Кармил” и сам илюстрира своя трактат с планина с дълги и отегчителни възкачвания. А в ІІ Кор.12:2 се говори за въздигането на Св. Павел до третото небе.
Учението за възнесението на душите в седемте небеса – било при посвещаването, било post mortem – се ползва с огромна известност в последните векове на Античността. Неговият източен прозиход е неуспорим, но колкото орфизмът, толкова и питагорейството са допринесли много за неговото разпространение в гръкоримския свят.
Вече стана дума за татарския или сибирския шаман, който се катери по едно дърво, подобно на жертвоприносителя от епохата на ведите. Възнасянето на небесата чрез обредно изкачване на стълба навярно е част от орфическото посвещаване и със сигурност присъства в митрическото посвещаване. Знае се, че “посвещение” означава смърт и възкресение на новопосветения или, в друг контекст – слизане в Ада, последвано от възнесение на небето. Смъртта, била тя посвещаваща или не, представлява идеалният пример за прекъсване на нивото. Ето защо тя е символизирана с изкачване и много погребални ритуали включват подвижни или неподвижни стълби. В религиите, които ситуират другия свят в небето или в един висш район, душата на мъртвия изкачва пътеките на една планина или се катери по дърво или лиана (въже). Това схващане се среща почти навсякъде по света, от Древния Египет до Австралия.
Обичайният израз на асирийски за глагола “умирам” е “закрепвам се за планината”. Също така и на египетски “мини”=”закрепвам се” е евфемизъм за “умирам”. Пътят на мъртвите в урало-алтайските народни поверия се вие нагоре по планините. “За мен е поставена стълбата, за да виджам боговете”, се казва в египетската Книга на мъртвите. В множество гробници от времето на древните или средни царства са открити амулети, изобразяващи подвижна стълба (макет) или стълбище. Впрочем, обичаят да се изпозва погребална стълба е оцелял до наши дни: много примитивни азиатски народи, като например лолосите, каренците и др. издигат на гробовете ритуални стълби, които да служат на мъртвите.
Същият път, по който душите на мъртвите се отправят към другия свят, бива изминат също от онези, които благодарение на своето необикновено положение или на ефикасността на обредите, които изпълняват, успяват да проникнат в небето през самия си живот. Маорският герой Таваки например се издига до небето, катерейки се по лоза (според други варианти – изкачвайки кокосова палма, или въже, нишка на паяк, забити една в друга стрели докато образуват верига между земята и небето и т.н.). Възкачването по въже е по-разтпространено в Океания, Африка, Южна Америка, а чрез стълба – в Египет и Северна Америка.
Впрочем, знае се, че символиката на изкачването и на стъпалата се среща доста често в психоаналитичната литература, което означава, че в случая става дума за архаична изява на човешката психика, а не за “историческото” творение, за нововъведение, свързано с определен исторически момент.
Любопитен пример за същата символика на центъра е строежът и функцията на мандала. Този термин означава “кръг”; в тибетските предания той е ту “център”, ту “това, което окръжава”. Всъщност, мандала представлява поредица от кръгове, били те концентрични или не, изписани в квадрат; в тази диаграма, изрисувана на земята с цветни конци или оцветен оризов прах, заемат място различните божества от тантрическия пантеон. За новака, посвещението означава между другото да проникне във всяка от зоните и да достигне до различните нива на мандала. Ритуалът на проникването може да бъде смятан за еквивалент на ритуалната процесия около някой храм или отъждествен с посвещението чрез проникване в лабиринт; впрочем, някои мандала приличат досущ на лабиринт. Мандала има поне двойна функция: от една страна навлизането в изрисуваната на земята мандала е равнозначно на посвещение, а от друга страна мандала защитава новопосветения от всички вредни за него външни сили и същевременно му помага да се съсредоточи, да намери своя собствен “център”.
Който и да е индийски храм, гледан отгоре или като архитектурен план, всъщност представлява мандала. За разлика от древните хора или на тези от епохата на Ведите, тантрическият човек изпитва нужда от лично изживяване, за да съживи в съзнанието си някои първични символи. Това е и причината, поради която дадени тантрически школи са се отказвали от външната мандала и са прибягвали до вътрешни, духовни мандала. Те могат да бъдат два вида: чисто мисловна постройка, играеща роля на “опора” на медитацията или идентификация на мандала в собственото тяло. Събуждането на Кундалини е равнозначно на прекъсване на онтологичното ниво, т.е. на пълното и съзнателно осъществяване на символиката на центъра.
Още подобни неща можете да намерите
тук