Малка Понеделнична
част седма: Реквием

....................................
В операта диригент съм аз
и дирижирам симфоничен страх,
а от цигулките в ляво капе кръв -
разделям се завинаги с тях..
.....................................
broken doll scissors bed walls
broken things can not restore
.....................................


Събуждането винаги е била неприятната част на деня. Мразех сутрешното си главоболие, мразех световъртежа, мразех пресъхналата си уста, мразех да има хора около мен, които не спират да ми говорят, да задават въпроси, сами да си отговарят и да продължават да водят спор със себе си, издувайки нервите ми до краен предел. Мразех сутрините. Едва ли бих могъл да опиша с думи ужаса, който изпитвах в Понеделник сутринта. Подобни неща биха могли да бъдат описани единствено с крещене. Адско, силно, смразяващо кръвта крещене. Притворих леко клепачи и завъртях очните си ябълки. Замислих се, че точно тази болка описваше идеално сутрините. Тъпа, червеникава, постоянна. Обърнах се наляво към спящата Манди. Целунах я и се изтръсках от леглото. Вече втори Понеделник се събуждах до нея. Вероятно щеше да ми стане навик. Отидох в съседната стая и завъртях диск с Hocico - друго нещо, което обичах понеделник сутринта. Седнах на пода, все още гол и зарових лице в дланите си. Усещах силен никотинов и кофеинов глад. Скоро щеше да избие в агресия.

.....................................

Стоях на терасата, все още гол и отпивах бавно от кафето. Устните ми навлажняваха филтъра на цигарата, а димът се разстилаше из целите ми дробове. Слънцето блестеше слабо в очите ми, от лявата ми страна. Болката и гласовете в главата ми намаляваха. Сивотата изчезваше, а погледът ми се избистряше. Чувството беше невероятно. Замислих се. Манди кротко спеше в леглото ми. Ако случайно вземех решение и забиех в главата и един по - дълъг пирон патоанатомите дълго време нямаше да разберат каква е причината за смъртта.. Хората са толкова глупави, а убийствата толкова идеално лесни. Засиях, когато в полезрението ми попадна отвертка. Грабнах я и се облякох набързо. Затворих вратата тихо и се запромъквах надолу по стълбите. Нямах желание Манди да бъде до мен днес.

.....................................

- Какво искаш? - погледна ме с досада девойката, стояща на прага на вратата.
- Искам.. да ти изпратя любовно писмо.. - очите ми блестяха. Придърпах я към себе си с една ръка, докато с другата прекарвах отвертката между шийните и прешлени. Никога няма да забравя този поглед. Гледаше ме с презрение, сякаш е победила. - Боклук! Аз винаги съм прав и ти много добре го знаеш.. Винаги съм прав.. - избърсах отвертката в дрехите и и докоснах шията и за да се уверя че няма пулс. Беше мъртва, а отворените и очи ме пронизваха. - Няма да ти оставям монетка, ще трябва да дадеш дупе и на лодкаря на Стикс. - ухилих се злобно.

.....................................

- Здравей, съкровище. - озъбих се на девойчето, което направи отчаян опит да затръшне вратата пред мен. Ритнах силно вратата и нежното и тяло отскочи няколко стъпки назад. От колко време вече мечтаех да пребия някого до смърт и все не ми се удаваше шанс.. - Помниш ли как преди няколко седмици разби главата ми и ме изпрати в болница, мила моя? Знаеше, че това няма да ти се размине нали? - хванах я за вратлето и я подпрях на стената. Помня само първият удар. Мразя тези бели петна. Осъзнах се едва когато усетих остра болка в китката на дясната ръка. Погледнах кървавата каша, която бях сътворил от лицето и. Отдавна беше спряла да диша, но аз не можех да спра да я удрям. Вътрешно в себе си се опитвах да задържа злобата, но просто не можех да спра и само стоях и гледах ужасен собствените си действия. Изпуснах я и затворих очи, извръщайки главата си към тавана. Усетих че ми се зави свят.

Не зная колко време бях лежал на пода до нея в безсъзнание и защо бях паднал изобщо. Когато се събудих нещо у мен се беше променило. Не можех да различа цвят. Всичко беше потънало в една монотонна сивота, която не изчезна дори след като спрях да търкам очите си. Погледът ми се премрежи.

.....................................

- Саймън, къде беше цял ден? - Манди беше подготвила тристата ядове още с влизането ми.
- Не ставай истерична, ти не си такава. И не ми викай Саймън повече.
- Добре, Саймън, но никога повече няма да ме оставяш сама, без кафе Понеделник сутринта, ясно? - погледнах я втренчено.
- Моля? - харесвах въпросителната форма на тази думичка. Имаше доста неочакван ефект у хората, около мен. Тъй като рядко я използвах в каквато и да е форма, при излизането и от устата ми хората се заковаваха на едно място и кръвната им захар рязко падаше. Можех да усетя топлината на въздуха, около телата им.
- Приииготвила съм ти мусака? - тя отстъпи назад. Усмихнах се и я притиснах до себе си.
- Играя си с теб.. Знаеш, че те обичам.

Тръшнах голото и тяло върху леглото. Винаги много съм харесвал скоростта, с която тя се съблича. Целувах цялото и тяло и я драсках леко с нокти. Тя изви шия и извърна лице към тавана. Хванах я с две ръце за нежното вратле и я стиснах силно. В първият момент тя си помисли, че си играя. После обаче погледна ужасено и хвана здраво ръцете ми, като се опитваше да избяга. Притиснах я още по - силно и усетих как започва да губи сили и спира да се бори.
- Знаеш ли, Манди.. Това ни различава с теб.. На мен не ми трябва повод да те убия.. Не ми трябва повод да убия когото и да било.. - пуснах я и безжизненото тяло се претърколи на пода. - Стоях гол в средата на тъмната стая и се взирах в сивото нищо. Единственият начин да убиеш някоя, която обичаш - да я удушиш гола, в леглото си. Мислите ми бяха прекъснати от настойчиво звънене на вратата. Чудех се кой ли би могло да бъде по това време на деня, докато отключвах вратата. Едва отворил леко вратата някой ме изблъска назад и в коридора влетяха четирима униформени полицаи. Без да изрекат абсолютно нищичко започнаха да ме оковават в белезници. Двама от тях насочиха пистолети към мен.
- За какво..? - промълвих едва аз, усещайки края на играта, гъделичкащ гърба ми.
- 78 убийства. И облечи нещо, за бога! - изсъска най - дребното полицайче, което определих като слабохарактерно. Никога досега не бях обувал панталон, с белезници на ръцете си. Е, не е сред най - лесните неща, които съм правил. Хмм.. 78, мислех си, едва ли са намерили колекцията ми в крадината зад блока, но така или иначе електрическата табуретка едва ли щеше да ми се размине, предпочетох да оставя малко съспенс и за следователите.

.....................................

Следователчето срещу мен сменяше всички цветове на дъгата и се пенеше. Стоях окован на метален стол, свел глава и не продумвах нищо. Остра болка ме прониза в стомаха. Точно половин час, след като бях отделил ръце от студеното тяло на Манди. Мусаката. По дяволите, защо трябваше да ям тази мусака.. Бях сигурен, че малката кучка ще се опита да ме изиграе и въпреки всичко се оставих да бъда наигран. Може би така правят хората, когато са влюбени? Болката в стомаха ми не спираше да се усилва, следователчето срещу мен да ми крещи, а аз да не реагирам по никакъв начин. Чудовището беше ме отровило. И беше го направила с усмивка, което в момента ме изкарваше извън релси от нерви. Паднах настрани заедно със стола. Повръщах кръв и се давех в нея. Клепачите ми се притвориха. Светлината на луминисцентната лампа започна да премигва. Болката ме сграбчи здраво и разкъса ставите ми на ситни парченца. Задушавах се. Не, животът ми не мина като на лента пред очите ми. Бях отровен. Отровата дъвчеше ядно мозъка ми и стържеше ядно с нокти артериите ми отвътре. Няколко униформени се засуетиха около мен. Мрак.


To Self.

в крайна сметка кого уби?

всички

...and thanks for playing ;)