Малка Понеделнична
част четвърта: "Сабат" или защо се влюбват прилепите



.....................................
Hate is what I feel for you
And I want you to know that I want you dead
You're late for the execution
If you're not here soon, I'll kill your friend instead
.....................................
Gemini girlie cries, gemini girlie lies, gemini girlie dies..
.....................................

Буден. Оранжева болка се процеди през слепоочията ми. Опитах се да отворя очи, но не можех. Бях подвластен на болката. С последни усилия успях да отворя лявото си око и се огледах. Лежах в бяла стая, с бели стени и бели кубчета лед в хладилника. Погледът ми се спря върху календар. Събота - 26 Ноември. Събота?!?! СЪБОТА?!?! По дяволите, какво се е случило с мен. Руса глава и чифт огромни цици се надвесиха над мен.
- Яяяя, кой се е събудил! - сестрата плесна с ръце възхитено.
- Не ми говори като на бебе, мамка ти мръсна. - процедих. Опитах да се изправя, но ми се зави свят и паднах по гръб на леглото.
- Не трябва да ставаш, - засмя се мило сестрата - в това състояние до никъде няма да стигнеш.
Изправих се и се подпрях на стената. Бяха ме облекли в червена пижама на пеперуди. Бяха ме съблекли и облекли в шибана червена пижама на пеперуди!!! Опипах джобовете на пижамата си.
- Къде са ми цигарите?
- Не трябва да пушиш! А и в болницата не се пуши! - намръщиха се за първи път огромните цици.
- Дай ми цигарите, шибана кучко, защото ще те размажа като хлебарка! - изръмжах, хващайки я за тънкото вратле. Без да промълви дума тя отвори едно чекмедже и ми подаде кутията. Лапнах една цигара и застанах на прозореца. Погледнах навън с премрежен поглед. Не можех да виждам нищо. Обърнах се към нея и и направих знак с ръка. Тя ми подаде запалка. Дробовете ми се пълнеха с никотин. Стаята около мен се въртеше все по - бързо. Стиснах здраво рамката на прозореца и се взрях в стъклото. Полу-притворените ми очи бяха целите кърваво червени. Цяла седмица съм лежал в безсъзнание тук заради тея очи. Кой знае колко кръвоизлива имах в тиквичката. Всеки скапан Ноември се опитваше да ме убие. Познатите ми знаеха, че преживея ли Ноември всичко ще е наред. Но всеки път беше все по - трудно и по - трудно. А Ноември имаше цели четири Понеделника..

Тичах нагоре по стълбището след дамата с червената рокля. Трябваше да я настигна.. В противен случай беше свършено с мен. Видях как червената рокля изчезна през капака, който водеше към покрива на блока. Заизкачвах се нагоре по стръмната стълба. Злобното и лице ме погледна отгоре и ми се изсмя. Стовари десет килограмовия капак върху главата ми. Паднах от стълбата на колене. Изправих се бавно и тръгнах назад. Лицето ми кървеше обилно. Тя се мерна пред погледа ми и ме запрати с един удар надолу по стълбите.

Примигнах при този спомен. Щеше да умре веднага след като изляза от тук. Щеше да умре и го знаеше..
- Хайде, трябва да си лягаш. - сестрата ме хвана за ръката и ме повлече към леглото. Извърнах се и я дръпнах. Притиснах я към себе си.
- Мила, никоя жена, никога не ми е казвала какво да правя. Ти със сигурност ме изкарваш извън релси, като се опитваш да се държиш наставнически. - изкасих цигарата си в дясното и око. Тя започна да пищи, но я хванах за устата, така че да не може да издаде звук. Зъбите и се впиваха в кожата ми. Наведох се към меката и шия и впих зъби в нея. Не я пуснах, докато не спря да диша.

- Какво прави любимия ми пациент. - вратата бавно се отвори. Докторът застина на прага. Танцувах бавно нежен валс, прегърнал безжизненото тяло на сестрата. Целият под беше потънал в кръвта и.
- Докторче, би ли бил така добър да ми дадеш ключовете за тази проклета стая? - тялото на сестрата се строполи на пода.

Затръшнах вратата на тоалетната след себе си. Пареща болка в бъбреците. Кървавата течност се заразлива в помийната яма. Пикаех кръв, мамка му. Едва сега започнах да осъзнавам сериозността на положението си. През целия ми живот не се беше случвало да ме размажат така. И то жена! Затътрих чехлите си по коридора в болницата. Продължаваше да ми се вие свят, което ме принуждаваше да се подпирам от време на време по окичените със снимки стени. Университетска болница. Чудесно. Вероятно имаше стотици разгонени жени, които чакаха мен.. Крачех с отвратителната си пижама на пеперуди по безкрайните коридори, когато дочух някой да споменава името ми. Познат глас. Подпрях се до вратата, отвъд която бях чул някой да ме споменава.

- Разказвам ви този типичен случай на биполярно разстройство, защото човекът за когото говоря анализирах лично. - Женският глас прекъсна за момент. - Док беше единственият мой пациент, при когото допуснах личните ми чувства да се намесят в професионалните задължения. Познавахме се в продължение на няколко години. Беше напълно нормален, щастлив и доволен от живота. Един ден нещо се обърка. Никой никога не разбра какво точно стана, но бях свидетел как за една седмица Док посивя, изпадна в дупка.. Не беше същия. В продължение на една седмица всяка сутрин повръщаше. Гледаше ме с празен поглед, а аз по никакъв начин не можех да му помогна. В края на тази седмица той си преряза вените. - Гласът и трепереше. - Отказваше да говори, отказваше да се храни. Единственото, което правеше беше да стои и да гледа в една точка тавана. От този ден нататък ден Док се промени. Промени начинът си на говорене, на държание.. Беше станал съвсем нов човек. Агресивен, безкомпромисен, арогантен. Преоткри себе си. По - точно преоткри втори човек в себе си. Нарече го Саймън. Саймън беше неговото извинение за лошите неща, които вършеше той. От своя страна Саймън все повече започваше да го обсебва. "Не говоря аз, говори Саймън" казваше Док и смяташе, че всичко му е простено. В публичните си изяви, когато Док допуснеше Саймън извън съзнанието си той беше симпатичен, дори донякъде нежен човек. Будеше впечатления на интелигентна личност, който може да бъде над всичко и всички. Тези представи обаче се сриваха веднага след като останеше насаме с поредната си жертва. Саймън мачкаше и унижаваше хората около себе си. - увлекателната и реч беше секната от влизането ми в стаята.
- Здравей, Гаиа! - усмихнах се. - Харесваш ли новата ми пижама? - тя не можеше да реагира. Застанах зад нея и се втренчих в сганта, стояща срещу мен, която допреди броени минути слушаше въведението в анализа на красивата ми душа. Обвих ръце около кръста и и я притиснах към себе си. - Сега искрено се надявам много добре да ме чуеш. - прошепнах в ухото и и усетих как дъхът и спира. - Ще седна ето там, а ти ще продължиш да си говориш простотийките, без да ми обръщаш внимание. В противен случай ще закуся с туптящото ти сърчице и знаеш, че съм способен да го направя!
- Док, обичам те! - тя се задави в собствената си слюнка. Малко хора умеят да дават отговори на заплахите ми, но това в случая определено беше перфектна контра. Подобна наглост винаги ме е изправяла на нокти. Когато обяснявам на някоя дама как искам да си направя чехли от кожата на лицето и последното, което искам да чуя е "обичам те".
Нещо в мен се пречупи.
- Ах ти, жалко псе! - крещях в лицето и. Хората, които до този момент бяха стояли спокойни по местата си един по един се изнасяха бързо от залата. Вратата със зловещо скърцане се затвори зад последния. Нямам ни най - малка идея как отчупеният крак на някакъв стол е попаднал в ръцете ми и кога точно съм започнах да смилам черепа на обичащата ме. Когато погледът ми се изясни я видах подпряна на стената. Свличаше се навно надолу, а кръвта оставяше грозна следа по чистата мазилка на стената. Замахнах напред с дървото, което все още беше в ръката ми и чух как тазобедрената и кост се пропуква от удара. В ръката ми се набиха трески от неполираното дърво. Подпрях се в ъгъла. Колената ми се подгънаха. Зарових лице в дланите си и стиснах очи. Мразех Понеделниците. Очите ми се наливат със сълзи всеки път, щом мисълта, че следващият ден е Понеделник започне да тормози семплото ми съзнание. Мисълта беше като краста. Като ръжда. Изяждаще ме отвътре, не можех да се отърва от нея. Впиваше милиардите си нокти в кожата ми и ме разкъсваше на стотици парченца. Усещах болката всеки път.. Всеки път.. А дали не беше просто в съзнанието ми?
- Саймън? - Хиляди камбанки забиха в мозъка ми. Нежен, почти мелодичен глас ме викаше. - Саймън? - Вторият път ми се стори по - плах. Усетих докосване по лявото рамо. Вдигнах поглед и видях момиче със светла коса и хитър поглед да стои над мен и да се взира в лицето ми. Мразех да ме гледат в такива моменти. Изправих се рязко.
- Ти.. Не се ли страхуваш от мен. - Учудих се от несигурността в собственият си глас. Усетих как ноктите и се впиват в нежната кожа на шията ми. Болката ме прониза целия. Присвих очи. Тя облиза кървавите си пръсти и подаде ръка към мен.
- Манди. - Поех ръката и между дланите си и я целунах.
- Здравей, Манди.. Психолозите ме наричат Саймън..
Беше любов от пръв поглед.


на Mandy

Bless my soul! I'm impressed, Billy.

Ооо, колко мило!
Най-много ми хареса посвещението :>
...

много по холивудски бе дребен :>

Ти па ко си се втръбил с това "по холивудски" :>
Края на филма бил мноо "холивудски".. не моеш да каже просто "отвратително лайнярски", ми "холивудски" :>
Ко да напраим.. Тва ми беше най - кофти понеделничната, ма и на мене не ми върви да съм влюбен, тва е :)

почети малко Марк Твен да инспирясаш

Цикъла ми пили мозъка, сори.. не се познаваме с Марки, па и не щеме се знаеме. Той е умрял, ние умрела работа не четеме, не признаваме и етц, етц, етц :> Дъ тайм из нау! Летс гет ъп анд летс гет илл, летс гет ъп анд летс гет илл, летс гет ъп енд летс гет илл.. .. .. ..

"The place is here and the time is now. Welcome to The Twilight Zone!"