Тишината на мрака
допускам в празнотата на мислите си.
Лепкав страх пропълзява,
бавно, полека...
Към черната дупка "сърце"
се запътил...
С мъглата на спомена
ослепила съм очите си.
Покой, нищо не трепва...
В гробница за мечти
превърнах душата си.
Не остана нищо в нея,
само прашни надежди...
Храм с недоизгорени свещи...
Път без посока...
Сърце без любов...
Да, това е душата ми...
Храм на живот неживян...

БЕЗСИЛИЕ

Понякога обичам самотата
като майка
и бързам да се сгуша
в нейното спокойствие,
а тя ме приласкава
и отпуска,
скрива ме от суетнята на деня.
От хорските одумки ме спасява.

Друг път я мразя като мащеха,
която в своята прегръдка
ме души
и цялото ми същество
се гърчи в болката.
Опитвам се да бягам,
но не мога.
Опитвам се да се събудя,
но не мога,
защото не сънувам.

Стенание

Мрак. Вълнение. И страх.
Звук. Искра проблясва. Трясък.
Остър писък. Тишина.
Черно... с силен, ярък блясък.

Тъпа болка. Ярост сляпа.
Страх. Мълчание. Сълзи.
Мисъл ясна. Непозната.
Вопъл "Стига! Спри! Умри!"

И отново тишина...
Виждаш ясно - тъмнина.
Липсват чувста - празнота.
Няма хора. Самота...

Песен. Смяташ, че летиш.
Падаш... Сън? Но ти не спиш.
Чувстваш нужда. Но защо?
Търсиш нещо? Но какво?

Нямаш сили. Спираш... Не!
Плачеш. Питаш "Накъде?".
Виждаш мрака в светлината.
Търсиш глас във тишината.

Искаш сила, но боли.
Молиш прошка, но уви.
Чакаш милост. Търсиш знание.
Казваш нещо? А?
Стенание...