Висеше от край време на стената в спалнята - голямо, правоъгълно огледало с тъмна рамка. В него можеше да се отледаш целия - от глава до пети, да си оправиш яката на ризата или да вкараш в ред косата си. Едва ли нещо повече. Случваше се да заставам пред него… Да се убедя, че съм станал за бръснене, или че пак съм сложил някой килограм през изтеклата седмица. Но само толкоз! Онова, което никога не разбрах, бе какво виждаше в него жена ми.
Защото нейното поведение далеч не се робираше в границите на нормалното.
Тя беше в състояние да прекара часове в изучаване на бръчиците около очите си, цвета на кожата си или каквото и да било там. Оглеждаше се, позираше, кокетничеше… Решеше се по сто пъти на ден… А всичко това в крайна сметка започна да ме дразни.
И бракът ни не беше цвете за мирисане, в последно време все по-често намирахме причина за скандал, но висенето й пред огледалото надхвърляше това, което можех да понеса.
Звучи налудничаво, подозирам колко снизходителни усмивки ще предизвикат думите ми… Въпреки това си мисля, че огледалото видя прекалено много от тъмната страна на нашия семеен живот. С времето то многократно бе влизало в ролята на мълчалив свидетел, отразил в себе си крясъци, обиди и чисто боксови схватки.
Можех ли да допусна, че един ден ще му хрумне да вземе свое-собствено решение?
От негова страна чашата на търпението трябва да е преляла сутринта на 5 декември 1993-та година. Ще ви кажа защо. Беше една от онези утрини, които по никакъв начин не можеш да забравиш… Зад прозорците на спалнята се стелеше мъгла, която безшумно бе погълнала всеки детайл от заобикалящия ни свят. Стаята изглеждаше широка, чиста, дори прозрачна. И беше тихо. Като насън.
Със събуждането си установих, че жена ми липсва. Одеалата висяха от единия край на леглото в безформена плетеница. Умът ми трудно се съвземаше и още се питах колко трябва да е часът, когато я видях. Стоеше пред огледалото, с гръб към мен, по сутиен и гащички, в топлата струя на електрическата печка, сплиташе косата си на някакви абсурдни микроскопични плитчици, а по лицето й се четеше абсолютна съсредоточеност. Беше се изкъпала.
- Ще настинеш, скъпа - реших да я предупредя, пренебрегвайки общоприетото “добро утро”. Вече предвкусвах времето, което щеше да убие в заниманието си.
Тя спря за миг… Погледна зад гърба на отражението си, видя ме, измърмори някакво “няма” и веднага ме забрави. Ръцете й отново замърдаха.
Беше абсурдно старанието, с което се грижеше за себе си! Абсурдно до абсурд. Мислех, че я познавам, че съм преценил правилно доброто и лошото в нея, в крайна сметка, че съм свикнал с малките й странности…Мислех, че съм я приел.
А не беше така.
Станах, облякох се, измих се, закусих, взех пощата, прегледах я и когато час и половина по-късно надникнах в спалнята, жена ми тъкмо привърваше първата трета от обема на косата си.
Не можах да го понеса.
Беше ми дошло много и скандалът се разрази със силата на пустинна буря. Пет пари не давам дали ще ми повярвате, но действията и на двама ни за отрицателно време излязоха от контрол. При това за дълго.
В един момент жена ми крещеше неудържимо, фалцетните нотки в гласа й биха състарили и новородено, яростта се процеждаше на струи през очите, изливаше се в потоци безцветни от злоба сълзи, а десницата ми се стрелна напред в защита на грубо потъпканата тишина.
Жена ми политна.
Огледалото беше отзад и аз инстинктивно примигах, очаквайки да чуя пукот, трясък или нещо подобно… Но вместо това долових тихо възклицание. После я видях да пада оттатък.
Разбирате ли?
Тя падна оттатък! Стоях, без да мога да дишам. Без да мога да мигна или мръдна. Като днес си спомням, че косата бе провиснала през лицето й, презрамката на сутиена докосваше левия й лакът, а тя седеше на задника си и точно като мен нищо не разбираше.
Възвърнах тишината…
Беше тихо.
Но жена ми седеше оттатък, на пода в огледалната спалня, а точно до нея стоеше моето отражение.
Тогава то счупи огледалото.