Случвало се е на всеки, който живее в голям град. Сутрин в делничен ден обикновено се опитвате да компресирате времето, за да смогнете в невъзможния трафик, сред блъсканицата на градския транспорт, в тълпата по спирките на метрото, устремени към работното си място, опитвайки се да подредите в главата си графика за деня и да предвидите неприятните изненади, които шефът ви е подготвил. В такъв момент изобщо не ви е до изкуство. Нито пък до благотворителност. Затова в очите ви уличният музикант, застанал със своя инструмент на най-оживената пресечка по вашия маршрут или точно край ескалатора на метрото, е по-скоро препятствие, отколкото повод да забавите темпото и да развържете кесията. Как бихте реагирали обаче, ако същият този музикант се окаже виртуозът, билетът за чийто концерт пресуши бюджета ви миналия месец? Ще оцените ли замаха, с който той завършва музикалната фраза? Ще познаете ли изобщо изпълнителя?
В началото на януари 2007 г. екип на „Вашингтон пост“ решава да провери дали един гениален цигулар и неговата музика биха могли да извадят от инерцията хората, които минават през спирката на метрото „Л’енфан плаза“ в сутрешния час пик. Преди това журналистите се консултират с Ленард Слаткин, музикален директор на Националния симфоничен оркестър, какво според него би могло да се случи, хипотетично, ако един от най-известните цигулари в света реши да свири инкогнито в най-оживеното време на една от спирките в метрото, откъдето преминават обикновено повече от 1000 души. Да предположим, отвръща Слаткин, че никой не го разпознае и го приемат за уличен музикант. Въпреки това обаче, щом е наистина добър, едва ли ще остане незабелязан. Ако това се случва в Европа, около него ще се струпат повече хора, но тук... Според мен от 1000 души около 35-40 ще оценят майсторството му, а 75-100 ще се спрат и ще се заслушат. Във всеки случай около него ще се образува тълпа и той може да събере към 150 долара. А кой е музикантът между другото?
Джошуа Бел.
НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!
За да бъде оценен мащабът на експеримента на „Вашингтон пост“, трябва да се добавят някои бележки под линия.
Първо: започнал кариерата си като дете чудо, на 39 години Джошуа Бел е световно признат виртуоз и носител на „Грами“. Три дни преди авантюрата в метрото неговото име изпълва залата на Бостънския симфоничен оркестър, където добрите места са по 100 долара. Макар да свири с най-добрите оркестри в САЩ и чужбина, той няма нищо против да се появява в „Улица Сезам“, в късни тв шоу програми, да изпълнява музика към игрални филми. Саундтракът към филма „Червената цигулка“ е в негово изпълнение, а композиторът Джон Кориляно, взел „Оскар“ за музиката към филма, твърди за Бел, че свири като бог.
На концертите на Джошуа Бел той е единственият, който не е с фрак и папийонка, а прилича по-скоро на Зоро - с черен панталон, разкопчана черна риза и развети коси. Бел е ерген, хетеросексуален и сред среброкосата му публика винаги има група млади момичета - каймакът на младите и красивите, които след концерта обсаждат служебния вход за автографи.
Второ: цигулката на Бел е „Гибсън екс Хуберман“, изработена от Антонио Страдивари през 1713 г. - т.нар. златен период на италианския майстор. Нито една цигулка не е постигнала съвършения звук на инструментите на Страдивари оттогава досега.
Бел се е сдобил с тази цигулка преди няколко години, когато е продал тогавашния си „Страдивари“ и е взел значителна сума назаем, за да покрие цената от 3.5 млн. долара. Неговият „Гибсън екс Хуберман“ е обвит в мистерия - той два пъти е бил краден от предишния си притежател - полския виртуоз Бронислав Хуберман. Първият, през 1919 г., изчезва от хотелската му стая във Виена, но скоро е върнат. Вторият, близо 20 години по-късно, е задигнат от гримьорната му в „Карнеги хол“ и повече не се появява. Едва през 1985 г. крадецът - второстепенен нюйоркски цигулар - признава на смъртния си одър за стореното.
И така, на 12 януари, петък, край ескалаторите на метростанция „Л’енфант плаза“ се появява самотен музикант, който настройва инструмента си, хвърля няколко монети в кутията на цигулката и започва да свири.
Бел решава да започне с „Шакона“ на Йохан Себастиан Бах, част от Партита №2, ре минор. Според него това е „не само едно от най-великите музикални произведения, създадени някога, но и едно от най-великите постижения в човешката история“. Бел не споменава, че „Шакона“ е една от най-трудните за изпълнение пиеси за цигулка, с която малцина са се справяли. Тя е необикновено дълга - 14 минути, с изключително сложна архитектура на звука, състояща се от една-единствена музикална тема, която се повтаря в дузина вариации. Създадена около 1720 г., в навечерието на европейското Просвещение тя се смята за възхвала на неограничените човешки възможности.
В изпълнението на Бел по нищо не личи, че свири в метрото - ентусиазмът и изяществото, с които свири, са като за публиката на „Карнеги хол“. Въпреки това минават цели три минути, преди изобщо нещо да се случи. Край него са преминали 63 души (целият експеримент е заснет със скрита камера), когато един мъж на средна възраст забавя крачка и извръща глава, установявайки, че там някакъв човек свири на цигулка. Половин минута по-късно Бел получава и първите монети. Едва на шестата минута няколко минувачи спират и се заслушват. До края на импровизирания концерт, продължил 45 мин., край Бел са преминали 1070 души, седмина са спрели да послушат поне за минута, 27 са пуснали монети в калъфа на цигулката, а събраната сума е 32 долара и 17 цента. Всъщност това никак не е зле, казва през смях Бел - излиза, че мога да изкарвам по 40 долара на час, което е напълно достатъчно, за да преживявам, при това без да плащам на агент.
Само един от преминаващите наистина е оценил, че свири изключителен музикант (защото и той навремето е свирил на цигулка), а една жена е разпознала Бел и не е могла да повярва на очите си. И не, г-н Слаткин, никаква тълпа не се е струпала около него в нито един момент от изпълнението му.
Изводите на екипа от „Вашингтон пост“: хората не просто нямат време и сетива, за да оценят красотата, те вече са безразлични към нея.
Междувременно след турне в европейските столици Бел се е завърнал в Щатите, за да получи наградата „Ейвъри Фишър“, която отличава цигуларя от метростанция „Л’енфант“ като най-добрия изпълнител на класическа музика в Америка.
Пълния текст на статията във „Вашингтон пост“ и запис на концерта на Джошуа Бел в метрото може да видите на адрес: www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/04/04/AR2007040401721.html
http://www.capital.bg/show.php?storyid=338882
