Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
]Откровение
Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча, ще мълча!
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...
Тъжна неделя
Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило -
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило...
Няма топлите черни очи...
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце... замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!
Моя "Тъжна неделя", ридай!...
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край -
не зова... не очаквам... не вярвам!.
Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане...
Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.
Елегия
Денят се ражда... Жажда пустинна
като талаз накипя и запя...
Жена милоока! - добра и невинна -
денят се ражда, а аз ще заспя...
Сърцето чакало, но не дочакало,
плакало, докато сипне зората...
На двора тревясал и утрото плакало,
плакало с бистра роса по тревата.,.
Бяла и румена като циклама
в дните ми горестни ти се яви!
Мълком те гледам... Път към теб няма!
Късно е вече, уви!...
Чашата само скръбта ми разбира
и ще остане тя - ален завет!
Един ще се ражда, друг ще умира в ръка с пистолет...
Съдба неотменна - задача решена!
Стройна и свежа, с походка лека
дори да се върнеш пак в рокля зелена -
самотна ще бъде една пътека...
Поръчение
Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш;
недей си взема сбогом с мен -
отплувай, без да се сбогуваш.
Върви, обичана жена,
понесена вовек в сърцето-
Луната ще е пак луна
и пак небе ще е небето.
В любов недей ми се кълна!
Защо е нужно да се лъжем?
Ти нямаш никаква вина
в това, че ще остана тъжен.
Еднъж ли горест съм познал?
Еднъж ли съм се огорчавал?
При мене който не е спрял,
не ме е само той ранявал.
Ти моята любов прости!
Сърцето ти не ми е длъжно...
Какво е скръб не знаеш ти,
не знаеш ти какво е тъжно...
За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.
Ах, ти си толкова добра!...
И в свойта нова безнадеждност
без думи аз ще разбера за отзвучалата ти нежност...
Затуй когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш.
Предсмъртно
Като летен сън минават дните в самотна безутешност,
линее сетно слънце на смелите мечти
и траурна камбана в тревожна безнадеждност
не стихва сред душата, ридае и звъни.
Аз много те обичах, живях за тебе само,
изгарящата мъка за туй ме днес гнети,
че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,
от скъпия ти образ със милите черти.
Но ти глава не скланяй, но ти носи завета
и спомен най-добър за мене запази.
Прости ми, че оставям песен недопета,
прости ми, че ще лееш горестни сълзи!
Върви напред в живота непоколебима,
пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!
Помни, че те обичам, божествена любима,
пази ми паметта от клюки и злини.
На сън ще те спохождам всяка нощ незримо,
косите ти ще галя с невидима ръка.
Безкрай ще те целувам със жад неутолима,
в очите ти ще гледам стопената тъга.
И сутрин щом проблеснат морните зорници,
с безшумната мъгла и аз ще отлетя.
Тогава отвори ти тъмните ресници
и тихичко продумай: - Със мен си във смъртта!
Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!...
Завинаги ще стихнеш ти,отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка -
и нищо друго, и кал - светът!
На младостта хълмът
не е изкачен още,
но утихни,
отчай се ти за сетен път!
Загледан в тихото небе,
прощавай се с угасналия ден!
Това ли е светът?
Това ли са делата,
радостите, любовта? -
за които някога мечтахме.
Това ли е съдбата на човека?
От крилобиенето на живота
аз съм ранен...
Отивам си така спокоен,
несмутен,
че даже гънките на кърпата
под черния си хляб оправям...
Епитафия за мене
За него никой не миля,
не найде никъде покой.
От чужди рани той боля,
умря от чужди рани той...